Когато на 5 септември 2014 г. София не бе избрана за Европейска столица на културата през 2019 г., мнозина от нас не бяха изненадани от този очакван и предизвестен резултат.
София безспорно е административният и деловият център на държавата, но отдавна е културна провинция. И тук не говорим просто за наличието на културни институции и музеи - несъмнено те са много, а за цялостния облик на столицата.
София е град на отблъскващата еклектика, на постоянно ремонтирания и вечно неподдържан център, на смърдящия на урина подлез на Централна гара и на изоставените на произвола на времето крайни квартали - мръсни, неугледни в стил поп-фолк, с глутници скитащи кучета, с кратери по улиците и с лепкавата кал от липсващи тротоари...
Самият факт, че Студентският град вече не е град на студентите, а на чалга клубовете, казината и fast food веригите, е напълно достатъчен. Неслучайно там дори има улица, известна като "Манджа стрийт"... Звучи шик и доста културно, не е ли?
За да може София наистина да се нареди сред културните столици на Европа, тя трябва да предложи нещо по-различно от Лувър, от НДК или от руините на Улпия Сердика. Нещо, което както да привлича масовия, но и непременно платежоспособен турист в нея, така и да се превърне в запазена марка на града.
На София й липсва район, в който да усетиш живата култура и атмосферата на града, район с автентична архитектура и в същото време - даващ усещане за модерност. Сградите в т.нар. Стара София, известни с влиянието на виенския барок и на сецесиона, си отиват една след друга, въпреки че повечето от тях са със статут на паметници на културата. Измества ги стъклото и бетона, а те няма как да привлекат вниманието на един турист.
Безсилието на общината и държавата да защитят архитектурното и културно-историческото наследство на столицата ни е добре известно от години.
Няма как обаче да се примиря с факта, че безвъзвратно си отива една наглед ненужна сграда като някогашната Захарна фабрика. Сграда, построена преди 117 години от белгийската компания Solvay и която е била за времето си най-голямото промишлено предприятие у нас - символ на стремежа на младата българска държава да навакса останалата част от Европа в индустриалното си развитие.
От 70-те години насам Захарната фабрика също е със статут на паметник на културата от национално значение, но в последния четвърт век демокрация се руши пред безучастния поглед на управниците и на собствениците й. Всички си прехвърлят отговорността за нея като горещ картоф и никой не взема мерки да спре разрухата. През 2009 г. дори се стигна до фатален инцидент, при който двама души загинаха, опитвайки се да откраднат носещи метални колони.
За тези 25 години собствеността на сградата се сменя няколко пъти, водиха се дела за части от нея, но общината и държавата така и не намериха начин да я придобият и да я възстановят. Защо? Може би, защото за 25 години либерална демокрация съзнанието ни толкова се е изкривило, че възприемаме всичко, което може да бъде общинска или държавна собственост като нещо нередно и абсурдно. И смятаме, че подобна собственост несъмнено трябва да е в частни ръце. Горчивият опит с имотите, включени в активите на общинското дружество "Софийски имоти", ни е показал нееднократно, че това е точно така.
По-голямата част от фабриката вече е в такова състояние, че просто трябва да бъде съборена и построена наново в автентичния й вид. Но за целта първо трябва да бъде изяснен статута й и фактическата й собственост. Необходимо е да се приемат и спешни законови промени, които да улеснят придобиването й от общината. Те биха помогнали не само в конкретния случай със Захарна фабрика, но и с много други рушащи се сгради - паметници на културата.
За какво би могла да служи сградата на някогашната Захарна фабрика? Създадох във Фейсбук групата "Захарна фабрика - новата културна перла на София", защото смятам, че тя е липсващото парче от пъзела в културния живот на столицата. В групата се обединиха много хора около тази идея и инициаторите, след които има и общински съветници, са готови да работят за реализирането й.
Как виждаме Захарна фабрика?
Първо, тя е почти в центъра на София, с отлични транспортни връзки и дори с железопътна гара на метри от нея. Виждаме я с модерна трамвайна линия, водеща до нея, с обновена жп гара, целият район около Захарна фабрика го виждаме облагороден и с европейски вид. Защото дори и наглед грозните огромни жилищни блокове в близост до нея могат да имат добър вид и да допълват атмосферата.
Второ, виждаме Захарна фабрика като един културен център за модерни градски изкуства - с множество ателиета, изложбени и концертни зали, с помещения за танцови групи по модерен балет, както и с голям рок и джаз клуб. Между сградите на центъра "Захарна фабрика" улиците са с паваж и с осветителни стълбове в стил от края на XIX век. Виждаме я като място, което да бъде посещавано не само от много жители на столицата, но и от много туристи. В него те ще могат да си купят картини и други произведения на изящното изкуство директно от авторите им, ще могат да видят на живо много български и чуждестранни музикални групи. Поне два пъти в годината ще се организират рок и джаз фестивали, на които ще идват хиляди хора от Балканския полуостров и от цяла Европа. Защото София не е просто нашата столица, тя е в самия географски център на Балканите.
И трето, виждаме я като място без какъвто и да е повей от познатия ни балкански сергиен кич. И без поп-фолк и чалга. Чалгата да си я слушат в Студентския град.
Подобни места - бивши индустриални зони и запуснати райони, има в много европейски столици. Днес те са обновени, но запазили своята автентичност и са черешката на тортата в културния им живот, привличайки тълпи от туристи. Такива са модерните urban тенденции от 90-те години насам. Причината е както в деиндустриализацията на много от големите градове в Европа, така и в модерните течения в музиката и в другите видове изкуства. Тази революция започна от възхода на електронната музика, защото първите големи партита през 90-те се организираха точно в изоставени индустриални сгради.
Доказано е, че след реконструкция много сгради на бивши фабрики се превръщат в привлекателни музеи, галерии, търговски и офис центрове и дори в жилищни сгради. Те са сред най-добре котиращите се на пазара на недвижими имоти в Европа.
Емблематичен е примерът с Рига и въобще не е случайно, че латвийската столица бе избрана за Европейска столица на културата за 2014 г. Управниците там много отдавна са разбрали, че това, което може да привлече много туристи в Рига не е само излъсканият средновековен център на града, но и бившите индустриални зони. Така например, една стъкларска фабрика, построена през 1911 г., днес е разкошно съоръжение за музикални концерти и други културни прояви, носещо името Dream Factory. Целият индустриално-пристанищен комплекс на града днес има тотално различен вид - някогашните грозни и полуразрушени заводи сега приютяват шопинг центрове, музеи и галерии.
Подобен е опитът и в други големи градове на Европа като Лондон, Берлин, Хамбург, Будапеща, Прага...
Затова се обръщаме към кмета на София Йорданка Фандъкова, към премиера Бойко Борисов, към културния министър Вежди Рашидов и към главния архитект на София Петър Диков най-накрая да разсекат този Гордиев възел. Да се съберат и да обсъдят различните варианти как да се процедира не само с изясняването на собствеността и с придобиването на сградата от общината или държавата, но и с необходимите законови промени това да се случва бързо. Защото проблемът е сериозен и на други места в България - Велико Търново, Пловдив, Варна, Русе, черноморските градчета...
Крайно време е София да бъде поставена на европейската културна карта именно с място като някогашната Захарна фабрика. Както преди 117 години тя е била символ на индустриалното развитие на младата българска държава, така днес тя може да е символ на културното й израстване.
София се нуждае от своята Захарна фабрика повече от всякога! Нямаме време за губене!
--------------
Йордан Мичев е главен редактор на базирания във Великобритания български вестник "Новини Лондон" и основател на групата във Фейсбук "Захарна фабрика - новата културна перла на София". В България е работил като репортер и редактор във вестниците "Стандарт", "Монитор", "Дума", "Земя", както и в списание "Тема".
