Пътят му минава през в. „Отечествен фронт”, БНТ, БНР, ТВ”Европа”, ТВ “Седем дни”. Автор и водещ на “Дискусионно студио” в телевизия “Скат”. Кореспондент в Югославия, специален пратеник на БНТ по време на войната в Босна и Херцеговина. Посланик на България в Хърватия. Един от най-добрите специалисти по проблемите на Балканите, автор на две книги за Югославия. С голям интерес бе посрещната книгата му „Аз бях в разузнаването”. За занаята, който все повече примамва днес младите, за политиката и нещата от живота се срещаме и разговаряме с депутата журналист в сградата с надпис „Съединението прави силата”. Та ето какво сподели той за сайта на СБЖ.

- Журналистиката не се учи – или ти е в кръвта, или не! Вие как поехте по този трънлив път, г-н Енчев? И кое е най-важното, което разбрахте за нея?

- В гимназията, още в 9-ти клас, учителят по литература Смирийски даде за класно темата „Дон Кихот или Хамлет“. Предпочетох Дон Кихот, Хамлет не ми импонираше. Вероятно защото предпочитам зáлудо да работя, вместо умозрително да изчаквам. Работата ми бе оценена с много добър 5. Като коментар Смирийски бе написал, че текстът ми показва оригинална гледна точка, облечена с добър изказ. Това ме стимулира и показа къде е моята сила.

Затова кандидатствах „Журналистика“ в СУ „Св.Климент Охридски“. От изпитите имах висок успех, който ме класира на пето или шесто място. Но понеже съм попълнил погрешно документите, приеха ме във Филологическия факултет. Тогавашният декан на „Славянска филология“ проф. Куев ми каза, че заради високия ми бал може да ме прехвърли в специалността „Журналистика“, но след като се завърна от двегодишната казарма. И то при едно условие - като войник да сътруднича на военната и цивилната преса. През двете години в казармата – в НШЗО -Плевен и в поделението в Нова Загора, станах сътрудник на в. „Народна армия“ и на разни многотиражки.

В активната журналистика ме вкара проф. Филип Панайотов. След петгодишното обучение проф. Панайотов ме препоръча на главния редактор на в. „Отечествен фронт“ Лальо Димитров, който веднага ме назначи на работа. По-късно Филип Панайотов ми помогна да издам първата си книга за Югославия, вече като кореспондент в Белград.

Особено съм признателен на приятелите на баща ми от Севлиевската гимназия - проф. Кольо Колев –зам.главен редактор на „Работническо дело“, и Христо Пелитев – главен редактор на в. „Стършел“, най-вече за техните съвети и помощ в критични моменти. Като пишещ най-много научих от покойната Люба Маджарова, която бе явление в журналистиката – прекалено умна, с дразнещ околните талант, блестящ преводач от английски.

Изреждам имената на тези хора, защото човек не бива да забравя на кого дължи развитието си. В творческо отношение човек е продукт на своето обкръжение, което избира сам или се оказва там по стечение на обстоятелствата.

Най-важното, което разбрах за журналистиката, е, че писането е като всеки занаят – мнозина го упражняват, малцина са призваните. С времето отпадат случайно попадналите в занаята, остават само най-упоритите. Талантът е важен, той е основата, но животът учи, че най-ценно за успех във всяко начинание е последователността, даже и инатът. Журналистиката е другото име на силния характер. Може да имаш дарба, но нямаш ли волята да я отстояваш и да се противопоставяш на предизвикателствата и на силните на деня, с времето се обезличаваш и потъваш в блатото на удобната посредственост.

Обаче и в блатото се живее добре. Защото рано или късно човек се уморява, изхабява, а и животът го приземява. Когато този момент дойде, а той е неизбежен, оттеглянето от бойното поле на словото е достоен и здравословен изход.

- Как гласът на журналиста стига най-добре до „широките слоеве от обществото” - чрез медия или от парламентарната трибуна? И кои са „филтрите” пред свободата на словото?

- Ако не са медиите, парламентарната трибуна е глас в пустиня. Ако не са репортерите и техните камери и микрофони в Народното събрание, депутатите са никой и нищо. В този смисъл четвъртата власт е по-важна от първите три власти. Но тя е най-малко ценена. Защото законодателната, изпълнителната и съдебната власт гледат на журналистите като на свои служители, а не като на равноправни субекти. За което вината е в собствениците на частните медии – от законодателната и изпълнителната те печелят добре, осребрявайки послушанието си с правителствени и европейски субсидии.

При БНТ и БНР проблемите са други – по статут са обществени, но на практика са държавни. Вместо да е глас народен, БНТ е рупор на елита. Вижте „Панорама“-та на Бойко Василев и ще разберете защо мислещите не уважават журналистиката. В това предаване шестват само управляващите и удобната опозиция. Това е луксозно опакован слугинаж, имитиращ обективна журналистика. Дано имитацията не стане оригинал.

- Защо смятате, че „глобализмът е цензура” – нали го свързват със свободата на личността и словото?

Глобализмът е неизбежно зло. Като всяко зло, в началото изглежда непоклатимо и вечно. Глобализмът е цензура, защото съсредоточава в ръцете на малцина медийни олигарси власт над милиони хора. Глобализмът е монополизъм. А монополът не толерира инакомислещите. Нека го кажа направо – глобализмът е лустросаното лице на дивашкия капитализъм.

- „Дискусионното студио” – повече полезно или повече вредно за манталитета на българина? Цивилизова или разпалва противопоставянето?

- Телевизионните предавания за политика са оръжие. В ръцете на неопитни или злонамерени могат да нараняват, дори да убиват.

Ако бяхме нормална държава, бих казал, че не бива да бъркаме словесната полемика с войната. Но в условия на криминален преход, по време на който бедните станаха още по-бедни, а богатите – още по-богати, когато за една нощ държавната собственост стана частна и се родиха мутрокапиталистите, не може да искате от телевизионните журналисти да не са критични до червено.

- Да си на „свободна практика” означава ли да си свободен? Как вие изпитвате на гърба си свободата на словото у нас?

Журналист на свободна практика означава да си беден и унизен. А бедният и унизеният не е свободен. Освен ако не се храни от слънчевите лъчи.

През 1995 г. изпитах на гърба си „свободата на словото“, когато бях уволнен от БНТ – заради критично предаване срещу балканската политика на Жан Виденов. Днес не е по-различно. Не се иска голяма фантазия, за да разберете какво ще се случи на водещ в правителствената БНТ, ако каже в ефир, че премиерът жертва интересите на българите в Република Македония и Република Сърбия заради евроатлантическата интеграция.

- По какво си приличат разузнаването и разследващата журналистика?

- Почти по нищо. С тази разлика, че офицерът от разузнаването, ако е на дипломатическо прикритие, може да разчита на дипломатически имунитет, докато разследващият журналист разчита само на добрата воля на разследваната мутра.

- Как приемате навлизането на журналисти в активната политика? Казват, че от политик трудно се става журналист, но от журналист става добър политик. И това може ли да доведе до подобряване на обществения климат у нас? Кой какво печели и губи?

- Вече казах, че журналистиката е като всеки друг занаят. Но активният журналист, който професионално дълбае в проблемите на обществото и света, е много по-подготвен за политиката от пръкналите се от нищото политици. Като гледам депутатите в Народното събрание, откривам, че всеки втори е попаднал тук поради желанието на своя партиен вожд да има послушна машина за гласуване. От тази машина не се иска да мисли и да се изказва, тя само трябва да натиска правилния бутон.

Напоследък, като говоря на трибуната в парламента, често ме апострофират депутати от ГЕРБ и Реформаторския блок. Дразнят ги моите остри критики към премиера и слабите му министри, особено военният и икономическият – и двамата без нито ден работа в армията и икономиката. В един момент се загледах в лицата на подвикващите депутати и открих, че до един са анонимници не само в политиката, но и в своята професионална сфера. И си казах: тези неслучайно са на първия ред в парламента. Както и в живота, на първия ред са се намърдали наглите, докато почтените са на последния ред на житейската арена.

- Заговори се, че ще правите българската Сириза. Защо ви е нужно на баир лозе – да правите нова партия? Какво ново би предложила тя и как може да се осъществи на практика? И защо през последните години журналисти бяха тези, които основаха националистични партии и движения у нас?

Отговорът на този въпрос е в предишния отговор. Не мога да си представя, че ще продължат да ни управляват тези хора, окупирали първия ред и сляпо изпълняващи всяка заповед на своя вожд и задграничните му господари. На тяхно място трябва да дойдат други хора – тези, които изкарват хляба си с две честни ръце и които нито са приватизирали, нито са концесионирали.

Време е за радикална смяна на политическия елит. Тази ояла се класа новобогаташи, обогатила се от труда на милиони българи, трябва да бъде изметена от властта, естествено чрез избори, а не по насилствен път. Както каза бившият френски президент Никола Саркози на Световния икономически форум в Давос, ако не хуманизираме нечовешкия капитализъм, народът ще излезе на улицата и ще помете всички ни.

Какво ново бих предложил? Новото е добрият стар скандинавски капитализъм, изградил най-социалната държава на света. Скандинавският или Шведският модел налага икономическо устройство на държавата, съградено на базата на социалната държава на Ото фон Бисмарк. Социалното общество при този модел е лишено от много от пороците на капитализма поради водещата роля на държавата – тя планира и регулира икономическия живот при запазване на частната собственост. Повече държава в структуроопределящи отрасли на икономиката е формулата за социално благополучие.

Не може олигарси да монополизират цели сектори в икономиката и финансите и да определят правилата на играта. Това е порочният модел на Борис Елцин, който смени комунизма на Ленин с перестроечния капитализъм и роди стотина олигарси. Ние сляпо копирахме този отвратителен капитализъм, забравяйки, че нямаме нефтените и газовите полета на Сибир, от които да плащаме пенсии и заплати.

- В света на голямата журналистика медиите влияят върху решенията на политиците. При нас май е обратното. Даже чухме, че: „Журналистиката върви след победителите”. Как мислите, трябва ли водещи журналисти да бъдат пристрастни към дадена политическа сила и да издигат в свои божества дадени политици?

- Журналист, който обслужва властта, е слуга на повикване. По презумпция журналистиката е непримирима опозиция и честен коректив на всеки властник. Такива силни пера са Веселина Томова, Кристина Патрашкова, Валери Найденов, Явор Дачков, Александър Симов, Иван Бакалов. За съжаление са малко, а трябва да са десетки.

- Сега, когото сте поели по пътя на политиката, липсва ли ви журналистиката и къде се чувствате по-уютно – на банката в парламента или зад компютъра и пред камерата?

- Най-уютно се чувствам в моето село, в Балкана, под връх Ботев. Пред камерата можех само да говоря, но нямах силата да променя нещо. В Народното събрание словото може да промени много неща, даже само с изнасянето на проблемите от трибуната на парламента.

- Оптимист ли сте за България, г-н Енчев?

- Песимист съм, ако този елит остане на власт, ако народът продължи да гласува за своите експлоататори, да величае недостойните и загърбва достойните. Време е да се заразим от бунтовния вирус на гърците, които изметоха от политическата сцена традиционната десница и левица.

Нашето ляво е дясно, а дясното ни – ултрадясно. У нас лъжата е законна норма, а истината – срамно изключение. Това трябва да се промени. Иначе сме обречени на управляваща посредственост и духовна емиграция на управляваните.

От сайта на СБЖ