„Кубрат Пулев детронира Владимир Кличко!" - такова заглавие никога няма да напиша. (А още по-малко заглавие като „Кобрата размаза женчото Кличко!".) Няма да го напиша не защото прогнозите твърдят, че украинско-германският боксьор лесно ще победи българо-германския (и двамата тренират в германски клубове). А защото цялата медийна шумотевица около двама яки мъжкари, които се блъскат по главите и така подпомагат пълзящото затъпяване, е - според мен, обида към хуманизма.
Примитивно
Да започнем от най-безобидното: пошлостта. Репликите и жестовете, които двамата мускулести източноевропейци си размениха в навечерието на мача, са не само отчайващо безинтересни и тъпи. Те възпроизвеждат едно семпло и ужасно блудкаво светоусещане, с което голяма част от публиката им се идентифицира. В това светоусещане на кантара тежат най-вече грубата сила, агресията, парите, а като допълнителна украса - красавица с голям бюст, която тръпне за своя любим на ринга и очаква годежен пръстен веднага след последния гонг. Тази смесица между евтин американски екшън, оперета и треторазреден любовен роман просто прелива от кич. И обижда както добрия вкус, така и здравия разум.
Но подобни естетически съображения наистина остават на втори план, когато говорим за бокс - една брутална и архаична форма на мъжка саморазправа, победителят в която продължава нагоре по стълбицата на естествения подбор. Вярно, че запалянковците привиждат в бокса някаква красота. Но откъдето и да го погледнеш, всъщност става дума за насилие. Насилие, което се легитимира и насърчава от рекламодатели, спонсори, политици, медии и огромна публика и в крайна сметка тежко развращава особено по-младите зрители. Защото посланието му гласи: колкото повече мускули имаш, толкова по-лесно ще смажеш главата на противника. Важни са мускулите, а не главата. Всички натрупвания на човешката цивилизация в продължение на хилядолетия се отменят, за да се върнем в изходно положение: брои се само силата и примитивното насилие.
Гордост ли?
И как при това положение бих могъл да извлека някаква национална гордост от факта, че е победил тъкмо онзи от двамата мъжкари, с когото по някакво стечение на обстоятелствата ме свързва общ териториален произход? Тази „присвоена гордост по месторождение", впрочем, е друга и дълга тема, където централният въпрос гласи: в какъв смисъл мога да си присвоя Райна Кабаиванска, германския национален отбор по футбол или Христо Явашев, след като нямам абсолютно никакъв принос към техните успехи? Ако се върнем при Пулев и Кличко: слава Богу, че нямам никакъв принос към тяхното мускулно натрупване и съответно нито съм длъжен да гледам побоя им, нито да се радвам или скърбя заради крайния изход. А който желае - нека се гордее, но все пак да помисли с какво точно се гордее.
Пошлост, насилие и присвоена гордост - така звучи най-краткото описание на един предстоящ боксов мач, след който организаторите отново ще преразпределят няколко милиона. Платени от публиката.
DW