Приблизително от 2010 година “Чаеното парти” - едно от теченията в Републиканската партия - обърна с главата надолу американската политика. То има разнообразни проявления, но повечето от членовете му изповядват три убеждения: че управляващият елит е загубил връзка с основните идеали на Америка, че федералното правителство е раздут, обслужващ единствено себе си Левиатан и че нелегалната имиграция е заплаха са обществения ред.
Движението “Чаено парти” е в основата на конфликта, който раздира американската политика и създава трудностите пред реформирането на бюджета и имиграционните закони.Подобно нещо се случва сега и в Европа. Партиите на недоволството са във възход. За традиционните партии и гласоподавателите, обезпокоени от техния успех, опитът на Америка в отношенията с “Чаеното парти” предлага полезни уроци.
Има големи разлики между “Чаеното парти” и европейските бунтари. Докато фракциите на “Чаеното парти” се изявяват в рамките на една от традиционните партии на Америка и са вкоренени в една почетна традиция на консерватизъм, изповядващ една ограничена роля на правителството, техните аналози в Европа са малки, бунтарски организации, някои от които са от крайното дясно. Европейците са още по-разнообразни от американците. Партията на прогреса в Норвегия е коренно различна от мародерската “Йоббик” в Унгария.
Найджъл Фараж и салонните досадници от Партията на независимостта на Обединеното кралство (ПНОК) гледат с подозрение отвъд Ламанша към Марин льо Пен и нейния Национален фронт. Но има общи черти, които свързват европейските бунтари и “Чаеното парти”. Това са гневни хора, вторачени в по-малко сложните отминали времена. Те се тревожат от имиграцията. Произхождат от затруднената средна класа - тази на хората, които смятат, че елитът на върха и използвачите на дъното преуспяват за сметка на обикновените отрудени хора. Те вярват, че центърът на властта - Вашингтон или Брюксел - гъмжи от бюрократи, които кроят схеми за управление на живота на хората.
Традиционните политици в Европа опитаха да маргинализират бунтарите като ги обрисуваха като откачени, расисти или фашисти. Но това не проработи отчасти, защото много от бунтарите полагат съзнателно усилие да станат порядъчни. ПНОК, Националният фронт и Партията на свободата в Холандия поотделно биха могли да спечелят мнозинството от гласовете на европейските избори през май.
Във Франция 55 процента от студентите казват, че биха обмислили дали да гласуват за Националния фронт. Партията на прогреса влезе в правителството на Норвегия. Словакия има нов областен управител от крайното дясно. Ако вземем предвид и бунтовниците отляво като “Сириза” в Гърция или движението “Пет звезди” в Италия, традиционните партии в Европа са по-слаби от когато и да било след Втората световна война.
Политическото бунтарство процъфтява донякъде, защото традиционната политика се справя зле. Правителствата насърчаваха потребителите да вземат заеми, оставиха банките да правят каквото си искат и поставиха еврото в центъра на европейския проект. През изминалите пет години обикновените хора платиха цената за тези грешки под формата на по-високи данъци, безработица, орязване на социалните придобивки и замразяване на заплатите.
Това списание споделя позицията на “Чаените партита”, че модерната държава често изглежда сякаш е направена да се грижи само за себе си, вместо за гражданите, на които е призвана да служи. Вярно е, че ЕС няма отговор на проблема, за който определени малцинства от гласоподаватели в много страни смятат, че му липсва легитимност - да се справи със заплахите за еврото. Но европейските бунтари отиват по-далеч.
Когато Герт Вилдерс, лидерът на Партията на свободата в Холандия, нарича Корана “фашистка книга”, а исляма - “тоталитарна религия”, той насърчава нетолерантността. Когато г-жа Льо Пен настоява за защита на френските компании от чуждестранна конкуренция, тя заплашва с обедняване своите сънародници. Когато ПНОК обещава на британския народ напредък извън Европейския съюз, но в рамките на една създадена от Великобритания зона за свободна търговия, тя подхранва една заблуда. Нарастващото неравенство и увеличаващата се имиграция са естествена последица от технологичния прогрес и икономическите свободи, от които повечето хора не биха се отказали доброволно.
Подобни детайли не пречат на Льо Пен, която с арогантността на политик във възход предрича, че в рамките на десетилетие ще влезе в Елисейския дворец. Това е твърде малко вероятно отчасти, защото националните избори са по-малко податливи на протестно гласуване в сравнение с европейския вот и отчасти защото, доближавайки се до властта, почти всички “Чаени партита” в Европа най-вероятно ще се разкрият като некомпетентни и разединени. Но бунтарите не се нуждаят от победа, за да определят дневния ред или да слагат бариери пред реформите. Ето защо е необходимо европейците да се отърват от тях.
Атакуването на бунтарите като фашисти вършеше работа, докато споменът за Хитлер беше още пресен, но много от днешните гласоподаватели с основание възприемат това предимно като тактика на сплашването. Дори когато традиционните партии демонизират бунтарите, те им помагат, възприемайки по-бледи версии на техните политики - срещу имиграцията, глобалните финанси и Европейския съюз. Но традиционните партии са възпрепятствани от усещането за това какво е възможно и разбирането за това какво е законно. Така те стигат само до възприемането на идеята, че нещо трябва да се направи, но създават впечатление, че им липсва куражът да направят каквото и да било.
Поуката от Америка е, че ако европейските политици не искат бунтарите да определят дневния ред, трябва да започнат да опровергават техните аргументи. Докато лидерите на републиканците се съобразяваха с исканията на “Чаеното парти” да поставят почтеността над управленските задачи (например като хлопнаха кепенците на федералното правителство), те се сриваха още по-надолу в очите на обществото.
Хардлайнерските позиции на републиканските кандидати удовлетворяват преданите гласоподаватели на партията, но отблъскват колебаещите се гласоподаватели, което струва на партията места в Сената на последните избори и вероятно президентския пост през 2012 г. Политиците трябва да обясняват трудните избори и да разсейват заблудите. Единният пазар на Европа е източник на напредък: разширете го. Работниците от Източна Европа внасят повече в правителствените сметки, отколкото получават оттам: приветствайте ги с добре дошли. Политиците, готови да кажат това, ще установят, че повечето граждани могат да приемат истината.
В крайна сметка обаче изборът ще бъде направен от самите избиратели. “Чаеното парти” избуя в Америка донякъде, защото едно малко малцинство от гласоподаватели доминира на предварителните избори и най-вече при получаването на депутатските места в избирателни райони, чиито граници са определени така, че да осигурят предимство на определен кандидат. В изборите за Европейски парламент мнозина избиратели просто не участват. Това е подарък за бунтовниците. Ако европейците не искат те да триумфират, трябва да отидат до урните.
По БТА
