Лидерът на „Атака“ Волен Сидеров изгони от редиците на партията доведения си син Димитър Стоянов. Новината, естествено, беше предшествана от редица пикантни скандали в най-семейната партия у нас, свързани този път с личния живот на лидера и неговата съпруга.
Въпросът в случая е не защо ставаме свидетели на поредното прогонване на поредната знакова фигура от националистическата формация, въпросът е как тази партия се задържа толкова дълго на политическата сцена, при положение че скандалите са нейно естествено състояние?
Към края на всеки парламентарен мандат депутатите на Сидеров задължително намаляват наполовина и всички напуснали до един биват обявявани за предатели от останалите в ръководството. Отделно информациите за груби инциденти, купени постове, пари и пр. са достатъчен сигнал за всички, които искат да бъдат част от нея. И всеки, който е запознат с тях, може да реши дали е съгласен да сподели такова политическо приключение, от което може да бъде изритан, или да си отстоява позициите вън от „Атака“.
Всъщност обществото е подготвено за поредния залп от взаимни обиди, който се сипе в публичното пространство от хора, които довчера са си били повече от близки. Проблемът е, че когато се прави политика по този начин, се поставят под съмнение идеите, за които хората гласуват. Ако въобще е имало такива идеи, разбира се, а не просто желание за власт.