На 16 април 1925 г. – Велики четвъртък, в София е взривена катедралата „Света Неделя“. В продължение на 75 години това се счита за най-големия атентат в световната история.
Един от извършителите казва, че в 15:23 часа вижда „самото кубе на църквата да хвърчи във въздуха“. Димитър Златарев засича точния час, тъй като на балкона на съседна сграда с часовник в ръка очаква взрива.
Катедралата е препълнена с народ – близки и държавници, които присъстват на опелото на запасния генерал Константин Георгиев, който е убит два дни по-рано пред църквата „Свети Седмочисленици“ пред очите на внучката си, с която отиват за вечерната служба на Велики вторник. Терористите убиват почитан човек, за да може на погребението му да се съберат колкото може повече хора, защото взривът е вече заложен под купола на храма и обратното броене е започнало. Жестокост, цинизъм, бруталност, свирепост, зверство, диващина, бездушие, безчовечност, садизъм – не може да се каже кое е в по-голяма доза при решението, подготовката и извършването на този чудовищен атентат, който отнема живота на 134 души и причинява тежки рани на други 500, голяма част от които също умират по-късно. В атентата загиват повече български генерали и висши офицери, отколкото във войните за национално обединение. Взривът покосява живота и на много деца и цивилни граждани. А генерал Коста Георгиев е все едно убит два пъти – един път от куршума на терориста Атанас Тодовичин и втори път под взривения купол на катедралата.
100-годишнината от злодеянието е повод да възпоменем жертвите с молитва, да изкажем презрение и проклятие за убийците и да потърсим обяснение защо се случи това поругаване с човешкия живот, с човечността, с вярата, с държавността, с човешкото и националното достойнство, извършено в сърцето на българската столица.
Злодеянието е толкова безчовечно, че неговите извършители и техните наследници и до днес се опитват да се оневинят, като прехвърлят вината от себе върху историческите обстоятелства, и да го обяснят с политически грешки, като прибягват дори до цинични конспиративни теории, че щом царят е останал жив, от това следвало, че властта стои в дъното на подготовката.
Терористичната и конспиративна дейност по принцип не оставя много документи и факти. В случая много от преките свидетелства за атентата – документи, вестници и книги, са унищожени и засекретени, а хора, които са имали пряко участие, са ликвидирани. Но тъй като терористичният акт е огромен по мащаб, неговата организация не може да остане скрита и в течение на годините обективната фактология все повече се изяснява. През последните години бяха издадени доста книги, в които с документирани факти са доказани най-усърдно прикриваните и изопачавани обстоятелства около коминтерновското финансиране на атентата и атентаторите. Миналата седмица при голям обществен интерес в Столичната библиотека се проведе научна конференция, посветена на едно от най-кървавите престъпления в историята на ХХ век.
Идеята да се организира атентат в „Света Неделя“ най-напред подсказва Петър Тодоров Задгорски, който на 31 ноември 1921 г. постъпва на служба като клисар в църквата. Преди това той 12 години е работил като градинар в Русия, а след завръщането си в България като трамваен работник. Тогава става член на БКП. Преди това Военният център на БКП проучва възможността за организиране на атентат в „Юнион клуб“, но планът е изоставен. Идеята за атентат в църквата с цел „за избиване на фашистката сволоч“ (думи на Димитър Хаджидимитров-Митрето, член на Софийската организация на БКП) се дискутира в продължение на няколко месеца сред членовете на ЦК, на Изпълнителното бюро и на задграничното ръководство на БКП, но междувременно започва внасянето на взривните материали в таванското помещение на храма. Чрез взривяването на църква партията смята да постигне още един ефект – борбата против религията.
След смъртта на Димитър Благоев на 7 май 1924 г. завършва една епоха от социалистическото движение у нас и партията започва да се управлява от Изпълнителния комитет на Комунистическия интернационал. Новият курс е начертан на Витошката конференция през май 1924 г. През юни и юли 1924 г. се провежда Петият конгрес на Коминтерна, на който се утвърждава линията за подготовка на ново въоръжено въстание в България. По това време партията има 2000–2500 членове, 800 от които са в Софийската партийна организация, издава легалните вестници „Звезда“, „Знаме на труда“, „Наши дни“, „Труд“, „Работническо единство“ и нелегалния партиен орган „Работнически вестник“. Има народни представители комунисти, като тяхната цел е посочена в „Работнически вестник“ още на 14 август 1920 г.: „Комунизмът си поставя за цел разрушението на парламентаризма. Заради това може да става дума за използване на буржоазните държавни учреждения с цел те да бъдат разрушени“. Църквата е сред първите набелязани за унищожение държавни учреждения. Създават се наказателни групи „тройки“ и „петорки“, които се ръководят от Станке Димитров, Иван Минков и Вълко Червенков. Тяхната цел, очертана от Станке Димитров, е „да наказват предателите, изменниците и провокаторите вътре в партията и да обезвреждат известни органи на властта и известни фашистки контрареволюционни елементи“. В началото на 1925 г. те изпълняват няколко смъртни присъди, издадени от „Революционния съд“ над видни представители на властта. Партията се въоръжава усилено, като в Пловдивски окръг има 109 бойни ядра, които разполагат с 426 пушки, в Старозагорско – 670 пушки, в Хасковско – 136 пушки, в Сливенско – 195 пушки и т.н. Терористичната дейност се разгръща и под формата на четническо движение.
Една от целите на готвения атентат е да послужи за начало на ново въоръжено въстание и завземане на властта. Народният комисар по външните работи Г. В. Чичерин очертава тази идея, като казва, че (в България) „едно работническо-селско по състав и политика правителство може да се задържи интернационално“. Първоначалната идея на атентаторите, дадена от Коста Янков, е да бъде убито такова лице, което ще привлече за поклонение ръководните кадри на Обществената безопасност. За всичко питат „горе“, т.е. Коминтерна, което става чрез Георги Димитров и Васил Коларов, които са в Москва. Първоначално Станке Димитров се колебае, но преди да замине за Виена казва на Иван Минков: „Когато ЦК решава въпроса за атентата, нека има и моя глас „за“.
Когато комунистите започват да замислят въстания и атентати, започва да пристига финансова помощ от Коминтерна, като първата е още през 1919 г. Постепенно всичко в БКП започва да се заплаща – на заплати са членовете на ЦК на БКП, на околийските и областните комитети, на терористичните групи, които извършват нападения, на куриери и технически сътрудници. Ръководителите на военната организация получават около четири пъти повече от най-високите заплати в страната. Данните са от документи на Коминтерна. Те не са били тайна, защото още през 1922 г., пред XI конгрес на Руската комунистическа партия (болшевики) – последният, на който присъства, Ленин казва: „Несериозно е да се уповаваме в политиката на убеденост, преданост и прочие душевни качества. Членовете и симпатизантите на партията трябва да следват професионалните революционери, които не трябва да работят във фабриката по 11 часа на ден. Ние трябва да се погрижим те да живеят от партийни средства“.
Да избиваш срещу заплащане е цинизъм, да взривяваш храм е варварство. Допълнително варварство е, че след взрива използват и пиросярна киселина за доубиване на ранените. Страхливи и малодушни, всички те се опитват да избягат през границата. Тези, които успяват, намират радушен прием в Съветската страна, откъдето продължават подривната си дейност срещу България. Когато 20 години по-късно вземат властта, отново с решаващата помощ на Москва, довършват започнатото дело в още по-голям мащаб.
Взривът в катедралата избухва точно когато митрополит Стефан чете Евангелието. В него се цитират думите на Христос: „Волята на Отца, Който Ме е пратил, е тая: от всичко, що Ми е дал, да не погубя нищо, а да го възкреся в последния ден. Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил: всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен“.
Неврокопският митрополит Борис нарича жертвите на атентата мъченици и по повод панихидата за 40-я ден от гибелта им пише: „През този ден умря градът на живите и оживя градът на мъртвите… Никога досега софийските гробища не са виждали такова множество и такъв помен!“ Нарича атентаторите безумци и чудовища, а „злодеянието от 16 април – най-черният ден в нашия живот!“ Като разсъждава над чудовищното злодеяние на тъмните сили той казва: „Христовата светлина смущава тъмнината, Христовата истина тревожи лъжата, Христовата правда озлобява неправдата, Христовата любов ожесточава враждата. Озлобени и ожесточени, тези демонични сили в борбата се превръщат в огън и меч за света. И Христос иска безусловно от всеки свой последовател да мине през очистителния огън на тази борба, която Той пое и завърши победоносно. Той иска всеки да разграничи напълно ценностите и силите в живота и света и да определи ясно и решително своето отношение към тях“.
Това е необходимо да направим и ние днес – 100 години след кървавото злодеяние, когато кръвта на жертвите от „Кървавия четвъртък“ се смеси с кръвта на жертвите от „Кървавата Цветница“ в град Суми.
