Продължение - виж „Какво кафе пие българинът – мутри, фирми, вестници”

Минаха почти две години, с Данчо Физика станахме като съзаклятници и се виждахме от време на време, коментирахме какво става на пазара на кафе. Пазар на ментета и нискокачествени кафета в продължение на почти 10 години след падането на комунизма. Но една след друга започнаха да навлизат нови марки и фирми. Запомнил съм го да казва – „Ако сравним различните качества кафе с 8-етажна сграда, ние в България сме стигнали само до втория етаж”. И обясняваше, че дори от бразилските сортове арабика у нас се внасят най-евтините Рио Минас и Сантош.

Когато „Крафт Якубс Сушард” купи „Нова Бразилия”, неин шеф коментира пред „Капитал”, че фирмата им разработва пазара като пирамида, в основата на триъгълника са масовите кафета. На върха на пирамидата у нас били онези кафета на „Крафтс Якубс”, които в други страни са в основата (виж тук). Нещо такова. Сам да се сеща потребителят къде сме и какво сме.

Страници от сп. “Менте и оригинали”, декември 1997 г., с публикацията за кафетата на пазара. На снимката вляво е циганка от махалата в Красно село, а всички мислеха, че е някакви снимка от Бразилия.

И Данчо се смееше – народът така беше свикнал с индонезийската робуста „Нова Бразилия”, че не харесваше марки от чиста арабика. Даже някои видове на мнозина им бяха неприятни – „Абе, кисело е”, казваха и пред мен познати за някои видове арабика.

Данчо Физика вече беше почнал работа в една набираща скорост фирма за кафе. Бяха го взели като един от малкото експерти, с опит в технология, в търговия и инвестиции. Златен човек за този бизнес. Направили го съдружник със символично участие, но и подписали документ на събрание на акционерите, че ако бизнесът се разрасне до някаква там степен, ще му отстъпят дялове до 30% от фирмата. Бизнесът се разрасна неимоверно, тази фирма стана от най-големите за кафе в България. Снабдяваше (и досега) над 5000 обекта с насипно кафе. Над половината от насипното кафе у нас се внасяше, печеше и продаваше на едро от тази фирма. Има и собствени марки пакетирано кафе в различни ценови класове, от най-евтини до най-висококачествени кафета, продава се кажи речи във всеки магазин или кафене в страната. И повечето рецепти, смески Данчо ги беше разработил. Да не влизам в подробности какво точно направи, но за мнозина беше ясно, че той е в основата на успеха.

Основните собственици бяха двама. Вторият, П. Ю., се появи впоследствие, някъде нещо от студентска кооперация, бил в комсомола по-рано. И се изявяваше като голям шеф, караше скъпи коли. По едно време се беше скарал с другия съдружник, който се оттегли временно от фирмата и остави П. Ю. да я управлява. Данчо беше между тях двамата като между чука и наковалнята. После пък П. Ю. се оттегли от фирмата и влезе в политиката, стана шеф на партия по едно време. Тогава пък другия съдружник се хвана на работа, после разправяше, че изплащал ДДС-та и други задължения за почти година назад, човек можеше да се усъмни, че е имало нещо като източване. По едно време и двамата бяха вдигнали ръце и казали на Данчо – „Каквото кажеш ти, това е”. И Данчо крепеше положението.

В края на 1997 г., след много опит с писане за ментета, реших, че е време да направя справочно списание и да отворя на хората очите как ги лъжат. И да печеля от това. Така се роди списание „Менте и оригинали”. В първия брой значително място заеха кафето и цигарите. Дадох да изследват в Центъра по хигиена 10 вида кафета от пазара за съдържание на метали и кофеин – показатели, по които се следеше кафето. Оказа се, че всичките имат почти еднакво съдържание на кофеин – 2,2%, също и на метали. Някои съвсем различни марки бяха с напълно еднакво съдържание. Тоест – не само бяха една и съща индонезийска робуста, ами от една реколта, че и от един кораб доставени.

Пуснах в списанието и снимки на кафените зърна, от които се виждаше, че от различни пакетчета излиза едно и също.

Тогава пък друга групировка се развълнува от моите публикации, не разбрах за коя марка точно. Но Любчо Дилов ме спаси, той на два-три пъти ме отървава след разни публикации – като известна личност от „Каналето” даваше да се разбере в разни среди, че сме приятели и ме подкрепя. Демек, ако нещо ми се случи, ще се разшуми, ще стане кофти. Размина се, а на пазара започнаха да излизат и нови, и известни западни марки по-качествено кафе. Може би вече сме стигнали до третия или четвъртия етаж…

Данчо Физика пак се смееше – идва тук голяма западна фирма, разказва ми той, и правят тестове с доброволци от различен пол и възрастови групи, дават им на сляпо да опитват разни смески кафе, подбрани, премислени и замислени да превземат пазара. И доброволците най-харесват онези смески, в които има най-много индонезийска робуста или чиста „Нова Бразилия”. Човек като си свикне с бълвоча, не харесва друго… И кандидатите да превземат пазара с някоя хубава смеска кафе увесят нос, не знаят какво да правят.

Разказваше Данчо и как веднъж довели тук голям експерт по кафето от Бразилия, той поискал да види кое е най-продаваното кафе у нас, те му дали да опита „Нова Бразилия” и човекът останал като гръмнат. Данчо викаше, че го било срам да обсъжда с него този въпрос въобще. Не могъл да обясни разумно как се е стигнало дотам. Ей това е, български феномен.

И се стигна дотам, че известни западни марки за българския пазар продават не онова, което продават в Европа, а смески със съдържание на индонезийска робуста. Да съобразят вкуса с българския…

Веднъж бях отишъл при Данчо Физика в нещо като лаборатория към пекарната. Той се разхожда като алхимик сред стъкленици със сурово кафе от Гватемала, Етиопия, Колумбия, Бразилия и т. н. И по едно време извади от чантата си купен преди това нов пакет от 1 кг скъпо кафе на зърна от прочута марка. Разкъса го пред мен и изсипа половината съдържание на плота. После почна с пръсти да отделя по-едрите зърна – „Ей това – вика – е индонезийска робуста”. Отделя, отделя, повече от една трета, близо половината от зърната бяха индонезийска робуста, пакетирани като много известна марка. Не е някакво менте, самият производител прави такава смеска за българския пазар. Така им излиза по-евтино, а и повече пасва на масовия български вкус… Трудно ми беше да повярвам, ама го видях с очите си – кафе за 36 лв. килограма.

Когато някой каже, че една и съща марка кафе от Западна Европа и от тукашния пазар нямат нищо общо, вярвайте. Поне за някои марки е така, и аз се убедих.

Минаха още години. На пазара вече имаше много видове кафета. Данчо Физика си работеше, фирмата му беше стабилна, въпреки караниците между двамата основни собственици. Той не караше някакви скъпи джипове или лимузини като тях, едно старо голямо пежо, някакви други подобни, служебни. Единствената му придобивка за толкова години беше един хубав апартамент, стария остави на дъщеря си. И единственото, по което по накакъв начин можеше да го причислиш към средите на успелите в бизнеса, беше голфът. Къде и как се научи, не знам, но непрекъснато ходеше да играе голф. И един път пак се смееше с беззвучния си смях пред мен – „В България – вика – хората, които наистина играем голф, сме не повече от 50 души. И скоро за всеки от нас ще има построено по едно голф игрище…”

Един ден ме повика на среща в махалата, където си се срещахме. Данчо винаги черпеше, пиеше избрани малцови уискита. Появи се слаб и блед и ми заяви, че са го оперирали от рак на дебелото черво. Спешно. Бил на голф, изведнъж му прилошало, отишъл на преглед, казали му, че веднага трябва да го оперират и след два дни го оперирали. И сега, около месец след операцията изглеждаше горе-долу добре, но силно отслабнал. „Искам да ми помогнеш”, каза. Данчо Физика усещаше, че си отива. Този вид рак не е от най-фаталните, лекарите го успокоили. Както се оказа после, излъгали го – вече имал разсейки. Неговите съдружници трябвало да му прехвърлят процент от дяловете си във фирмата. Но те се карат, с единия няма проблем, ама другият се ослушва. И се оказа, че точно на този, който се ослушва, Данчо е свършил допълнителна работа – разработил му и пуснал нова фирма, пекарна за ядки или нещо такова. Онзи му платил и му обещал дял и от нея. Сега нито дял от нея, нито от фирмата за кафе, за която са поели ангажимент с подписите си да му прехвърлят дялове. Данчо обясни, че новият цех или фабрика е с финансиране от някакви фондове, и собственикът П. Ю. направил обичайният финт с доставката на техника – в документацията имало една стойност, пък доставена на друга цена. Нещо такова. И папките с документи са у Данчо, той е движил всичко. На някои от тях стои подписът на П. Ю. Дето се вика – има документи, които го уличават. Данчо поиска да говоря с него, на него му отказвал да се срещат, не искал и да му прехвърли дялове, както са се спазарили.

Познавах П. Ю. покрай общи приятели и покрай Данчо. Повиках го на среща в едно заведение. Той помисли, че искам да правя нещо интервю с него, нали се опитваше да бъде политик, търсеше вниманието на журналистите. Разменихме по някоя любезност, с кой познат какво станало и аз директно го запитах – „Абе, ти що така с Данчо?”. Обясних му, че знам подробности, за дялове, за поети ангажименти, решения на акционерите и др. „Ти – вика ми П. Ю. – какво разбираш от корпоративна собственост и управление?”. Абе, аз от корпоративна собственост може да не разбирам, ама какво е обикновен негодник разбирам. И се ядосах. Казах му, че в Данчо има папка с документи за новия му цех, които го уличават. И се чуди защо му отказва да говорят. Нищо повече. П. Ю. сам да се сеща, че ако попаднат документите в мен като журналист, може да видят бял свят. Журналистите сме били гадни, нали? Да дойде някой да ми каже…

П. Ю. си тръгна видимо разтреперан. Излезе от заведението, яхна грамадния си джип и изчезна с мръсна газ. Друго ако не, поне му развалих настроението за седмица напред.

Разказах на Данчо Физика какво се е случило. Поисках да се видя и с другия съдружник, когото също познавах. Той ме увери, че от негова страна няма проблем.

Данчо започна да ходи по разни терапии, тръгна към края. Един ден му се обадих, викам – „Абе, я ми дай онази папка с документи”. „Остави”, каза. Някъде е останала у тях. Не ме интересува повече. Данчо почина. Съдружникът му, с когото се разбираше, му купи скъп гроб в частните гробища в Бояна. Една последна престижна придобивка… На погребението там видях един търговец с магазинчета за кафе, с когото бях говорил преди години, докато пишех по въпроса. „Ако не беше Данчо – каза той – никога нямаше да работя с тия”.

А аз вече не обичам кафе. По-рано Данчо, като се видим, винаги ми носеше един пакет кафе на зърна, станиолова опаковка без надписи, запечатана на машината. Подбираше от най-доброто опечено за деня – етиопска, колумбийска, бразилска и др. арабика, правеше импровизирана смеска и ми носеше. Най-хубавото кафе. Няма, вече. Като видя скъпи марки и кафета, даже ми става неприятно.