Най-производителните технологии, свързани с третата индустриална революция, опиращи се на използването на знанието, информацията, интелекта, човешкия потенциал, са концентрирани в най-развитите държави, особено в страната хегемон. Затова неравенството между страни, региони, социални групи в това отношение не намалява и става фактор, който стимулира всички други видове неравенства.

Новият вид „икономика на знанието”, основаваща се на постоянните иновации, ускорява и разширява всички неравенства по-бързо и в по-големи размери от всякога преди това в историята. В този процес ключова роля започва да играе информационното, познавателното, интелектуалното неравенство, намиращо израз в обема на иновациите, от които зависят съвременните икономики. Общият брой на патентите, регистрирани в САЩ, Германия и Япония в 1998 г., е 539 347, докато в Бразилия, Малайзия и Тайланд те са само 453, а в Пакистан, Бангладеш и Нигерия – само 57. Китай и Индия с общ брой на населението от 2,1 млрд. души са имали регистрирани само 17 862 патента. При това разликата в това отношение между богатите и бедните страни непрекъснато нараства. Висококвалифицираните технически и научни кадри, които стоят в основата на „информационните икономики”, не само че са концентрирани в Развитите държави, но и това малко, което имат останалите, им се изземва чрез глобално „изсмукване на мозъци”.

А създаденото от тези „мозъци” след това в развитите държави се пази от САЩ чрез ожесточаващи се санкции и засилващи строгостта си механизми на защита на интелектуалната собственост. В резултат на това в края на XX век САЩ, Япония и Германия – трите най-развити държави, са имали средно по 3805 учени и инженери на един милион души, което е било 31 пъти повече от онова с което са разполагали страни като Тайланд, Малайзия и Сингапур – 121 на човек. В същото време разликата между първите три и вторите три страни, измерена чрез съотношението на брутния вътрешен продукт на човек от населението според паритета на покупателната способност във всяка от тях, е средно три към едно. В същото време в областта на кадрите, които те притежават за високотехнологично производство или това, което понякога се нарича „пропаст в знанието” (knowledge gap), разликата е десет пъти по-голяма. Тази разлика непрекъснато нараства поради заграбването на интелектуални ресурси. (1)

Грабежът на интелектуални ресурси – основния капитал на икономиките в условията на трета индустриална революция, и нарастващото информационно и образователно неравенство допринасят за бързото увеличаване на различията и противоречията между център, периферия и полупериферия. Ако в условията на доиндустриалните общества стремежът е бил да се заграби територия на една или друга страна, а в условията на индустриално общество – ключови суровини, материали, енергоизточници, сега това е информацията и на първо място хората, които генерират и използват тази информация.

Още по време на Втората световна война САЩ осъзнават, че това е ключова посока за рязко повишаване на възможностите на американската икономика, и приемат специална програма за действия по спасяване и привличане на хиляди от най-квалифицираните, най-талантливите кадри евреи от Европа във всички области на научното познание и на художествената култура. Най-талантливите физици, химици, лекари, представители на обществените науки и много други сфери захранват американското общество през втората половина на 30-те години и по време на войната. През 1965 г. САЩ коригираха действащия преди това от дълги години закон, ограничаващ идването на имигранти в страната, като според поправката предимство като имигранти имат учените и водещите специалисти в различни отрасли на индустрията във всяка страна. През 70-те години външната миграция в САЩ съставлява вече 350-400 хиляди души годишно, които осигуряват около една пета от прираста на населението и служат като човешки материал за преход на страната към трета индустриална революция. (2)

Днес този процес на емиграция на висококвалифицирани кадри към развитите страни и на първо място към САЩ се ускорява неимоверно, с което годишно те получават чужди ресурси в размери, в сравнение с които колониалният грабеж и извличането на суровини и ресурси от колониите през предходни периоди изглеждат съвсем незначителни. Най-квалифицираните кадри от Западна Европа са примамвани в САЩ с по-високи заплати и по-добри условия на работа. След 1989 г. развитите западни държави са получили наготово от България стотици хиляди квалифицирани кадри, подготовката на които би им струвала над двеста милиарда долара, т.е. извършен е най-големият в историята на страната ни грабеж.

За трансфера на един футболист от един футболен клуб в друг сега се плащат стотици хиляди долари, но трансферът на един научен работник или компютърен специалист към развитите държави става съвсем безплатно, въпреки че реалната печалба от него ще бъде за западните държави неизмеримо по-голяма. Но така както през XVI-XIX век развитите държави налагаха правилата на директен колониален грабеж, така в още по-големи размери сега те налагат правилата на директен грабеж на човешки ресурси, скрити зад лозунгите за „права на човека” и „право на местожителство”.

Едни след други САЩ и Западна Европа обявяват нови мерки за привличане от останалия свят на стотици хиляди висококвалифицирани специалисти в областта на най-новите технологии, за подготовката на които в държавите от полупериферията и периферията на световната система са хвърлени милиарди долари. При новия тип информационни технологии това е заграбване на основния ресурс на тези страни и не просто задържане на развитието им, а връщането им назад. Едно семейство с помощта на държавата в страни като нашата посвещава целия си живот и основна част от средствата си, за да подготви своите деца като добри специалисти, но от тези разходи печелят развитите държави и това засилва разликата помежду ни.

В същото време, когато развитите държави имат възможност да отделят все по-голяма част от своя БВП за целите на образованието, науката, здравеопазването и подготовката на кадри за XXI век, то и малкото средства, отделяни за тази цел в останалия свят, създават специалисти, които са изземвани от развитите държави чрез механизмите на глобалния капиталистически пазар. Целите за развитие на образованието в най-слаборазвитите държави, поставени от световни институции като ЮНЕСКО, се провалят. През 2015 г. се очаква над една четвърт от световното население да живее в държави, които не могат да осигурят дори всеобщо начално образование. В същото време помощта от страна на развитите страни за тази цел през 90-те години на XX век падна със 17 %. Американската помощ през този период намаля с 58 %, тази на Великобритания – с 39 %, на Франция – с 22 %. (3)

Затова и не е случайно, че в десетки държави днес БВП на човек от населението е по-нисък, отколкото е бил преди десет години. Ако вземем 99-те най-значими развиващи се държави, в периода 1951-1980 г. 17 от тях са имали отрицателен ръст на БВП на човек от населението, т.е. това население за 30 години е станало по-бедно, 3 са имали нулев икономически ръст и само 8 са имали над 4 процента среден годишен ръст на човек от населението, като сред тях са такива държави като Южна Корея, Сингапур, Тайван и Хонконг.

Нещата се влошават след 1981 г. с разгръщането на третата индустриална революция: за периода 1981-1997 г. 43 от тези държави са имали отрицателен ръст, т.е. населението им като цяло е обедняло, 7 са били с нулев ръст, 16 са имали между 0,1 и 1 на сто и 10 са били с ръст над 4 на сто, т.е. имаме една голяма неравномерност, но голямата част от тях или вървят назад, или изобщо не се развиват. (4) При това в следващия период тези процеси се усилват – между 1992 и 2002 г. доходът на човек от населението е спаднал в 81 държави в света. Никога преди в историята всички възможни социално-икономически неравенства и вътре във всяка от държавите, и между държавите не са били така огромни. По данни от 2000 г. 225 души, най-богати на планетата, притежават лични състояния от около 1000 милиарда долара, които се равняват на общия годишен доход на 2,5 млрд. от най-бедните на планетата, или на 47 % от цялото население. (5)

Ние губим от взаимодействието с развитите страни, по същество финансираме тяхната икономика и тяхната социална държава, подпомагаме техните социални програми. Едните експлоатират другите в степента, в която техните държави печелят от отношенията помежду им. В резултат на всичко това относителната позиция на голямата част от държавите във всяка от трите зони – център, периферия и полупериферия – се променя така, че богатите стават все по-богати, а бедните все по-бедни и социалната поляризация в модерната световна система е по-голяма отколкото във всяка от досега съществувалите системи.

От гледна точка на техния социално-икономически статус те се раздалечават. В началото на индустриалната революция около 1800-та година отношението между 20-те на сто най-богати и 20-те на сто най-бедни държави е около 2 към 1, в 1900 г. е 9 към 1, в 1960 г. е 30 към 1, а в 90-те години е между 70 и 80 към едно. Огромно количество данни потвърждават тази тенденция. Така например в периода между 1960 и 1991 г. най-богатите 20 % от населението на света са увеличили своя дял от световното богатство от 70 % на 85 %, докато делът на най-бедните 20 % е паднал от 2,3 на 1,4 %. През този период се е осъществил масивен нетен трансфер на ресурси от развиващите се към по-богатите държави, независимо от шумно провъзгласяваните програми за помощ в обратна посока.(6) Днес в света има много повече живеещи в бедствено положение хора, отколкото през 1848 г., когато Маркс написва Комунистическия манифест.

В развиващите се страни и в държавите в преход броят на хората с по 2 долара на ден, изчислени по паритета на покупателната способност на валутите, се е увеличил от 2,5 млрд. през 1987 г. на 2,7 млрд. души през 1996 г.(7) По данни на Световната банка над 550 млн. души в света всяка вечер си лягат гладни, около 1,2 млрд. души получават около един долар на ден, а доходът на човек от населението дневно в 29 държави е под 1 долар. В 34 от 209-те държави в света неграмотните са над 50 на сто от възрастното население. 23 от тези 34 държави са разположени на юг от Сахара. В редица африкански страни средната продължителност на живота е между 39 и 50 години.

През 1997 г. 20 на сто от най-богатото население в света концентрира над 85 на сто от световното богатство, докато 20 на сто от най-бедното – всичко на всичко 1,4 на сто. 800 милиона души, живеещи главно в Азия и в Африка на юг от Сахара, страдат от недохранване и глад. В периода 1959-1992 г. средният доход на човек от населението в света като цяло се утрои, обаче най-бедното население не е получило никаква изгода от това.(8)

В същото време на Световната конференция в Рим по въпросите за прехраната през ноември 1996 г. генералният сек ретар на ФАО – организацията на ООН по проблемите на и ранването – заяви в своята реч, че средствата, които развитите държави отделят, за да подпомогнат решаването на този проблем, са по-малко от това, което деветте най-развити страни света харчат за храна за котки и кучета в продължение на шест дни и по-малко от 5 % от това, което жителите на една развита страна харчат годишно за продукти, чрез които да отслабнат.

Увеличаващата се социална диференциация вътре в държавите и между държавите получава и етнически, расови, религиозни измерения, превръщайки се в различия между етноси, религии, раси. Социално-класовите различия придобиват етническа, религиозна, расова форма на противопоставяния, водят до фундаментализъм, ксенофобия, национализъм, превръщащи се в ключови идеологически оправдания за нарастващото насилие като средство за разрешаване на тези различия.

 /Откъс от книгата на проф. Васил Проданов – „Насилието в модерната епоха“, София 2005/

• Вж. Persaud, Avinash. The Knowledge Gap, Foreign Affairs, March/April 2001, 80, № 2, pp. 107-1 17.
• Вж. Расторгуев, П. Философия информационной войны, М., Вузовская книга, 2001, с. 331.
• Вж. Kelly, More than 70 countries seen as likely to miss education targets, Financial Times, November 14, 2002, p. 5.
• Вж. Эльянов, А. Глобализация и расслоение развивающихся стран, Мировая экономика и международные отношения, 2000, № 6, с. 9.
• Вж. Зиглер, Жан. Новите господари на света и тези, които им се противопоставят, С, Изд. „Изток-Запад”, 2003, с. 58-59.
• Hobden, Stiv and Richard Wyn Jones. World-System Theory. In: The Globalization of World Politics. An Introduction to International Relations, by John Balis and Steven Smith. Oxford – New York: Oxford University Press, 1997, p. 133.
• Business Week, January 31, 2000, 5-6.
• Azoulay, G. Globalisation des echanges et securite alimentdire monriale a l’horizon 2010, Review Tiers mondem 1998, 39, № 13, p. 27-27.