Д-р Желю Желев е първият демократично избран президент на Република България след падането на комунизма. През 1990 г. той е избран за президент от Великото народно събрание, а две години по-късно става президент с национални избори.
Днес д-р Желев е пенсионер, но работи в своята фондация „Д-р Желю Желев“, основана през 1997 г. Тя събира и публикува документалното наследство от най-новата политическа история на България.
Желев става един от най-изявените дисиденти в края на 80-те години, говори по чужди радиостанции, печели популярност и е избран за водач на опозицията при основаването на СДС и е водил преговорите на Кръглата маса за демонтиране на тоталитарната система. В настоящето интервю разкрива как са водени тези преговори и историята на своето дисидентство.
Желев е завършил гимназия в Шумен и философия в Софийския университет, където става аспирант. За критични и свободомислещи научни публикации и изказвания е изключен през 1965 г. от БКП и временно му е отнето софийското жителство, а той се заселва в родното село на съпругата си Грозден, край Бургас. През 1967 г. завършва там книгата си „Фашизмът”, в която прави анализ на тоталитарната система, от който се разбира, че тя е идентична и с комунистическата. Книгата е издадена от изд. „Народна младеж” през 1982 г., скоро след това е иззета от книжарниците, но все пак са продадени към 7000 екземпляра.
- Кога всъщност, по време на кое управление бяха допуснати най-големите грешки за производството, икономиката?
- Вижте, политическия преход ние го направихме за три месеца. От свалянето на Живков започнаха митинги, събрания, протести, нощни бдения със свещи, политически стачки. И ние подготвихме разрушаването на тази политическа система, на тоталитарната система, но фактическото ликвидиране стана с Кръглата маса. Като се каже кръгла, не бива да се заблуждават хората, че всички са равни. Кръглата страна, за разлика от геометричната форма има две страни. От една страна са управляващите, а от другата страна – опозицията. И между тях няма общи приказки, а се водят политически преговори. И първата тема, с която ние започнахме, горе-долу така беше и в другите посткомунистически държави, първата тема беше как да разрушим, да демонтираме до основи цялата система на комунизма по мирен, безкръвен начин, без физическо насилие, убийства, терор и прочие. Комунистите се опитаха отначало така, да размиват нещата. Тяхното предложение беше да се включат представители на синдикатите, да се включат представители на казионните творчески съюзи, СБП, което тогава си беше в пряко подчинение на ЦК на БКП, и други такива творчески съюзи, както и женското дружество, младежките организации. Бяха измислили всевъзможни организации. Такава демокрация нищо няма да може да направи. „Масата трябва да се запази между две страни. Вие сте управляващи, ние сме опозицията”. И между нас ще има не общи приказки и обсъждания, а конкретни въпроси - как да разглобим, как да премахнем цялата политическа система по мирен начин. Тогава наложихме най-напред, успяхме да наложим статута на Кръглата маса - по-висок статут от парламента, защото там си действаше комунистическият парламент, където депутатите пряко или косвено, бяха назначени хора от ЦК на БКП.
- Всъщност парламента гласуваше решенията на Кръглата маса?
- Вижте как беше конкретната процедура. Ние вземаме решение, и още, докато то е горещо, имаше такава група от четирима души - двама от наша страна и двама от тяхната делегация, контактната група, те преговаряха . От страна на опозицията беше Луджев и още едно момче. От страна на БКП, БСП се бяха прекръстили вече, за една нощ, беше Георги Пирински, той държеше връзка с Луджев. И ние предложихме: „Добре, вие сте съгласни с това Преходът да стане по мирен, безкръвен начин. Но първото нещо, което трябва да се направи е всички първични партийни организации на БКП във всички основни държавни институции да бъдат разпуснати и разгонени. Не може една партия, която по дефиниция защитава частни интереси, да държи основните държавни институции. Тя държавата е на целия народ, тя не може да е на една партия. И това е именно потисничество, това е тоталитаризмът. Имаше мрънкания от тяхна страна, обаче трябваше да се съгласят и взехме решение, подписано от шефовете на двете делегации. Аз бях тогава шеф на СДС, аз водих и преговарящата група. Лилов беше тогава шеф на БСП и той водеше от тяхна страна. Казахме на контактната група да го изработи като решение. Подписва единият, подписва другият, и това се взема и се носи в парламента. Парламентът е длъжен да облече в юридическа форма това решение на кръглата маса. Това беше много важно, защото скандално е основните държавни институции да бъдат под властта на една партия, и по административна и по партийна линия. Следващата стъпка, която направихме в разграждането на политическата система на комунизма, беше да бъдат разпуснати всички първични партийни организации на БКП по месторабота. Защото във всеки завод, във всяка фабрика, ТКЗС, кооперация, учебно заведение имаше партийна група. Тези партийни организации не се разпускат и вместо месторабота, те да си създадат клубове по интереси, както правят много партии. По интереси, само че по местоживеене – в еди-кой си квартал са примерно 50-60 души, комунисти или бивши комунисти, социалисти. Да си направят партийна организация и тук вече те бяха обещали в началото да сътрудничат при прокарване на тази политическа реформа, обаче на 14-ия конгрес явно техните хардлайнери бяха скочили: „Как ние ще отстъпваме пред опозицията, да разпускаме нашите партийни организации по месторабота. Дума не става”. Тогава ние им казахме:”Вижте, в такъв случай ние ще основем първични партийни организации на опозицията. А те са 15 партии. Всяка партия да си направи своя партийна организация. На какво ще заприлича това? Вие ще бъдете малцинство. Вие сте една партия. Ние сме 15 партии”. И те тогава нямаше как да се съгласят. И ние съборихме нарочно кръглата маса, щом те не приемат това нещо и отказват да сътрудничат, и организирахме широка кампания на протести, нощни бдения, събрания, митинги, политически стачки в цялата страна. И те се уплашиха от този натиск. Защото това изрази едно много негативно отношение към тях, макар че си бяха сменили името. И бяха принудени в края на краищата да седнат отново на Кръглата маса и да приемат това. И тогава разпуснахме всички първични партийни организации на бившите комунисти навсякъде.
- Като че ли има впечатление, че комунистите не са били напълно изтласкани от политиката. Какво бихте казали на един млад човек, който се интересува – доколко са били обезоръжени в този момент?
- Вижте, говорим една партия, която е изграждана в продължение на 45 години, и то с помощта на СССР, на целия държавен бюджет на България… Те разполагаха с всичко, ние нямахме нищо в началото, даже един телефон нямахме в една стая, където могат да се обадят от провинцията и да искат някакви документи или инструкции. Тези, които така говорят, мисля, че нямат основание, защото вие като разрушите политическата система на едно управление, и то до основите…. Сега, хората остават…Разбира се, някои от тях отидоха в затвора, сравнително малко. Живков трябваше да отиде също в затвора, но нашите хора бяха твърде слаби… да усетят членовете на политбюро, които два пъти предлагаха България за 16-та република на СССР, по времето на Хрушчов, първо - ’63 г, втория път – по времето на Брежнев – 73-а г. те направиха тези предложения, и то тайно, зад гърба на българския народ. Пленуми има, с документи и ние ще ги публикуваме сега, готвим един голям сборник. Отговорността е на целия пленум, там влиза и политбюро, работещите в ЦК, окръжните лидери на БКП.
- Според вас не можаха да съберат доказателства ли за пред съда или съдът прояви толерантност?
- Съдът все още беше в ръцете на хора от номенклатурата, съдебната власт. И те започнаха един процес, народът с право го нарече кокошкарски. Защо съдят Живков, че бил дал на еди-коя си актриса да си купи апартамент, без да чака ред? На един кой си писател или поет дал бележка да си купи лека кола, а те пък едни коли бяха по това време, москвичите. Москвичът го наричахме спортен модел на трактор. Можеш ли да го сравняваш с това да продаваш държавата? Това е национално предателство, измяна. Как така ще даваш една държава…Това беше вече публикувано, Драгомир Драганов, прави му чест, историкът, публикува бързо документите в един вестниците, мисля, че той не съществува вече. Едно към едно, как се изказват: „Нашата вековна мечта е била да влезем в съветското семейство, да се слеем с него…”. Всичките идеологически простотии, които имат обаче дълбоко престъпен характер. Затова можем да го осъдим, просто не можахме да направим това, макар да бях държавен глава. Но не мога да го налагам на съда. Това трябваше да го направи прокуратурата, да се самосезира. Всичко е доказано, документирано, целите им речи и прочие. На Живков изказванията, че в никакъв случай хората, присъстващи на пленума, не бива да говорят за това, „което правим тук”. „Защото”, казва, „Разни интелигенти ще вземат да копаят, ще се вдигне шум и прочие”.
- Разрушихте политическата система?
- Разрушена беше до основи, това е истината.
- Въпросът, е че при хората, които са живели толкова години в такава ситуация, остават едни нагласи за здраво управление. Някои припознават в сегашното управление събуждането на подобни нагласи.
- Тези нагласи ги има, още от началото ги имаше. Това не е възможно, да се върне миналото.
- Имаше ли плахост в онези години на създаване на демократичната система?
- Вижте, екстремисти имаше от двете страни. Комунистите-екстремисти, кой от тях бил партизанин, казват: „С кръв сме я взели тази власт”. А нашите екстремисти казваха: „Абе, трябва да се пролее малко кръв”. Колко малко? И кой ще я спре, като почне да се пролива. И с какво ще се отличаваме, ако започнем да избиваме хора за политически убеждения? Ако бяхме успели да направим това, за което казвам - да осъдим Живков, заедно с политбюро, с ЦК, с тези, които са участвали, големите ръководители на провинцията, да ги осъдим за държавна измяна и национално предателство, това веднага ни отваряше пътя да забраним комунистическата партия, както направиха руснаците една година по-късно, след неуспешния опит за преврат, ’91 г. Елцин я разпусна. Разпуснаха я и никой нищо не можа да направи, защото това е типичен случай на държавна измяна. Разни генерали изповядваха, че могат да спасят СССР, като направят такъв преврат.
- Т.е. този подход у нас е бил невъзможен, да се забрани партията?
- Можеше, но нямаше кой да го направи. Нашите хора бяха още слаби хора. Имаше предложения Живков да бъде извикан от парламента и да го накарат да говори, да си оправдава политиката. На Стоян Ганев беше тази щуротия, разбира се, нищо не стана. Това, което беше съществено, беше липсата на политическо мислене на хората. Имаше екстремисти, авантюристи, които искаха да правят кървава революция. Защото не можело революция без кръв. А то стана в цяла Европа успя, с изключение, разбира се, на Югославия и отчасти в Румъния, около Чаушеску, загинаха от Секуритате 2 хиляди души, млади хора.
- Значи според вас в тогавашната опозиция надделя здравият разум?
- Разбира се, имаше хора, които ни обвиняваха и казваха, че сме се били сдушили с комунистите. Това не е Кръгла маса, където се прегръщат комунисти и опозиционери. Там се разискваха нещата.
- Вие отнесохте много упреци тогава?
- Глупави обвинения. Те го смятаха това едва ли не за предателство. Как така ще седнеш на една маса да преговаряш с комунистите? Ами с кого ще преговаряш? Това не е просто събиране или дори някаква научна конференция по абстрактни политически проблеми. Това е мястото, където се водят преговори, но долу на улицата, площада на НДК, там се водеха заседанията на кръглата маса. Винаги беше пълно с хора, които с транзисторчета на ухо слушаха, от началото до края всичко се предаваше всичко по радиото и телевизията. Независимо от това и сега се намират разни „щураци”, които не знам с какъв акъл твърдят, че там, на кръглата маса, решенията са се вземали под масата. Е, как под масата?! (смее се) Цяла България те гледа. Хората спираха работа. Отначало кръглата маса започна в 16 ч., обаче спира всичко, всяко производство, транспорт, всички спират и гледат телевизия или слушат радио, защото те изобщо не са си представяли такова нещо. Партията, която до вчера системата ги е обучавала да мислят, че няма други интереси, освен интересите на рода. И изведнъж тези същите хора не могат да повярват на ушите си, че е възможно да се иска да се съди тази партия, лидерите й да бъдат съдени. И се наложи да преместим кръглата маса в 17 ч, когато свършва работа. Иначе всичко спираше… И тогава решихме да е от 17 до 19 ч. И силата на кръглата маса е в това, че народът подкрепя в най-различни форми… Тези, които скандират около НДК или които ругаят БКП - тези неща се чуват, виждат се. Публично ги правят хората, без да ги организира някой. И при това положение Кръглата маса не е обикновена Кръгла маса, където да кажем, се събират учени. Това е политическа кръгла маса, на нея се решават съдбините на страната в дадения етап. И точно подкрепата на тези хора, на гражданите, даваше силата на Кръглата маса. Ако нямаше такава подкрепа, Кръглата маса щеше да е Кръгла нула. Така, че тези, които говорят разни глупости, че нищо не било направено, че имало договорки с комунистите, това са пълни глупости. Но хората, в голямото си мнозинство, особено по-възрастните, и сега като ме срещнат казват: „Ти направи нещо много важно!”. Например навремето започваха: „А този Костов защо го пусна там, да отиде в СДС и да управлява правителството?”. Чакайте, аз не ги избирам тези хора, вие ходите да гласувате. Аз трябва да ви питам вас, защо сте ги избрали, щом ги осъждате”. Казвам: „Благодаря, че сте го разбрали!”.
- За нашата опозиция преди 10 ноември - това бяхте вие и една шепа хора, не бяхте много. Това на мекотата на режима ли се дължи, на кадифената му ръкавица или сговорчивия характер на българина, който не е свикнал да се противопоставя?
- Българинът поначало не е свикнал да е екстремист, става въпрос за национална черта.
- Вие говорихте разумни неща, но на хората им изглеждаше като някакво крайно дисидентство. Може би, ако беше продължило няколко години, и вие щяхте да влезете в затвора?
- Вижте, аз вече имах достатъчно продължителен стаж. Моето дисидентство не започна още ’62 г. Имаше едно обсъждане, от ЦК на БКП дошло, от Москва, съответния отдел. „Грешките на Сталин във философията”. Тази тема трябваше философите да се съберат и да обсъдят грешките на Сталин. Аз тогава бях аспирант и си бях избрал тема, работех вече по нея: „Определението на материята и съвременното естествознание”.
Конференцията беше съвместна, на философите от БАН, катедрите по философия от Софийския университет, и някои провинциални ВУЗ-ове. Обявиха темата и почнаха да пеят старите влъхви на социализма, които са писали само дитирамби за Сталин, те друго не можеха да пишат. И аз бях си приготвил една реч с моя приятел Асен Игнатов, още от Шумен бяхме приятели, следвахме философия, след това той стана асистент по логика, аз аспирант. И на срещата аз теглих една реч, 20 стр. на машина, но сутринта, преди да се изкажа на конференцията, изпратих екземпляр на ЦК, на Тодор Живков, Митко Григоров и Владимир Коцев, и на министъра на просветата. И текстът започваше така: „За какви грешки на Сталин можем да говорим във философията, когато един невежа във философията, си позволява да говори неща, които изобщо не са свързани”. Той определя в едно изказване немската класическа философия, Хегел, Кант и други представители на този период, като реакция на Великата френска революция, което е една голяма тъпотия, абсолютно незащитимо. И казва, на този човек ще му обсъждаме грешки. То освен грешки, друго не може да има, той не знае за какво говори. И казвам: „Това беше епоха, когато философията и науката станаха куртизанки на политиката. Каквото казват партийните вождове, то се налага в науката, макар те да не разбират какво да говорят. И оттам нашата философия става едно място, бардак”. След това веднага от ЦК дойде нареждане: Да се отсъди партийното му положение.
- Сталин беше развенчан и въпреки това те реагираха така?
- Сталинистка банда. Тодор Павлов, неговите хора във философския институт, в университета. Те с това си изкарваха хляба. За тях философията беше партийна идеология, обслужваща, и нищо друго. Имаше големи битки, където ЦК се опита да нареди да ме изгонят и да ми прекратят аспирантурата. Обаче това не го позволиха младите историци и философи, които тогава бяха 15 души и които умееха да защитават антисталинизма на Хрушчов и притискаха тези влъхви, когато онези ставаха да говорят и искаха разправа с инакомислещите. И написаха специално писмо до Тодор Живков - проф. Николай Генчев, Бог да го прости, Коста Петров, Мерджанов, и той почина, проф. Петър Емил Митев. Написаха: Така и така, един млад човек, който е другарят Желев, който дава заявка за добър учен, помогнете на този учен, да не се разправя ЦК с него. И те спряха тогава. Но след това като им представих дисертацията, където критикувам Ленин, отхвърлям напълно неговото определение на материята като ненаучно и вредно за науката, тогава битката вече стана жестока и мен ме изгониха, прекратиха ми аспирантурата, макар че аз бях написал дисертация вече. Понеже знаех, че в България не може да се публикува това, опитах навън. И по едно голямо чудо излезе в Полша, там изпратих статия с основно съдържание на дисертацията В Полша я посрещнаха много ласкаво. Казаха, че ще направят всичко възможно да пуснат този материал като дискусионен. Обаче не посмяха накрая. И ми написаха писмо, в което се извиняваха. Така се получи и в Източна Германия - също имаше дискусия на тази тема. Обаче дискусията беше кой защитава по-добре Лениновото мнение за материята, там също върнаха статията. Писах и до едно френско философско списание, но там нямах големи надежди, защото проблематиката, с която се занимаваха, беше хуманитарна, и диалектическия материализъм. От „Дойчецайтшрифт фюр философи” ми я върнаха. И аз направих най-отчаяния опит в целия ми живот, който по чудо излезе успешен. Написах писмо на Валтер Улбрихт, генерален сектретар на германската социалистическа партия, тяхната комунистическа партия фактически. „Другарю Улбрихт, така и така, има дискусия по въпросите за материята, на страниците на вашия партиен орган. И аз на драго сърце реших да участвам в тази дискусия за определението на материята, всички спорим от марксистки позиции. На мен обаче ми я върнаха. Предполагам, че вие като опитен и дългогодишен политик, ще проявите принципно отношение към това. И за голямо мое учудване, след два месеца пристигна писмо, от секретаря на Улбрихт: „Другарят Улбрихт се занима с вашето искане и статията ще бъде публикувана”. А! Изключено, си казах. Улбрихт беше един от сталинските мамути, помислих, че е станало недоразумение. Обаче след месец ми изпращат тесте със статията, 20 екземпляра от раздела „дискусии”. И аз си казвам, че това пак не може да бъде, станах суеверен. След половин месец, освен такова тесте, изпратиха три екземпляра от самото списание с напечатаната статия. И аз естествено исках да се похваля на мои приятели, и на мои врагове, да им натрия носа. Новината стигна до академията, института по философия, и до Тодор Павлов, най-злостният сталинист. Като побесняха, като почнаха една… на мен не ми дават да публикувам нищо, не знаят какво защитавам, колко е убедително, а пишат и изопачават допълнително. Тогава френското издание излезе със статия: „Сталинистът Тодор Павлов срещу младите философи в България”. Това ги вбеси вече окончателно (смее се). Казах си: „Още малко”. Изпращам екземпляр от дисертацията в Сърбия, Белградския факултет, сп. „Философия”. Тези взеха, че пуснаха глава от дисертацията. Аз пак я показах на нашите приятели… Стана вече (смее се)…
- Изселиха ви в провинцията по повод на тези статии?
- Да, седем години бях на село, по повод на статиите. Бях обявен за най-големият ревизионист в България. „Философска мисъл”, „Партиен живот”, „Философска мисъл” непрекъснато стреляха. Напълно да ме защити нямаше никой. Тези, които ме защитаваха, бяха хора с либерално мислене и антисталинисти, но не смееха да се изложат на такава опасност - да ги уволнят, да ги изгонят на работа.
- Но седем години на село не ви е било скучно?
- Тогава написах „Фашизмът”.
- Как стана да се върнете в София, по милост?
- По милост не е било. Аз писмена забрана нямах, макар че по етапен ред милиционер ме закара в родното ми село, да ме предаде на кмета. Кметът, той познат човек, все се смееше, като ме види. Тогава бях написал една статия - „Самодейното изкуство и научнотехническата революция”. Сп. „Самодейно изкуство” беше орган на Института за художествена самодейност. Тричкова, на Тричков жена му, беше ръководител там (бел. ред. - партиен функционер от онова време). Статията ми я поиска един приятел, Иван Коларов, него не го закачаха много, а и жена му беше партизанка. И той ми казва: „Дай нещо по-модерно,бе! Тук все пишат, както пишат от 50 години”. И аз го питах: „Искаш ли да ти напиша статия за самодейното изкуство и техническата революция - как се допълват и се контрират тези два етапа от художествената култура. Той като я прочете - хвалби. Даде я на Тричкова да я прочете. Тя пита: „Къде е този човек?”. „Ами в провинцията, там живее”. Не казал, че е изгонен този човек (смее се). „Веднага го доведете тук, на нас точно такъв човек ни трябва”. Веднага ме направиха методист, което не се връзваше изобщо със заниманията ми дотогава с наука. Написах още няколко работи в този дух, които мисля, че бяха интересни, вече ’71-ва година дойдох в София. Мои приятели от университета, казаха: „Хайде бе, няма ли да си защитиш дисертацията?”. Как да я защитя, те ме гонят всеки ден, ругаят, заканват се. „Не, не бива да стоиш така! Някоя друга дисертация не можеш ли да направиш?”. И аз казвам: ”Имам една голяма студия за модалните категории: възможност, действителност, необходимост”. Това е чиста диалектика. Там идеологически такива простотии няма. Тя беше публикувана, това е предимството, в списание. И насрочиха защита на дисертацията в СУ. ’71-ва година. Дойдоха хора, които ме познават, от интелигенцията всички ме познаваха практически. И в последния момент дойде нареждане от министъра на просветата, да се спре защитата. Идва един вестител на министерството и казва: „Няма да има защита”. Някои взеха да псуват, дори искаха да правят подписка. Казах: „Недейте. Това е все едно на умрял да пишете писмо”. По-късно, когато Тодор Павлов, падна като член на Политбюро и шеф на академията, остана само председател на Философския институт, тогава по-младите преподаватели от университета се осмелиха и ходиха из ЦК. „Стига, този човек написал научни неща, хората навън ги публикуват, а тук изкуфели кратуни на сталинизма искат да командват духовния живот. Това е против другаря Хрушчов, което значи против другаря Живков”. Тук вече свиха опашките и защитата стана - 73 г.
- На какво се дължи тази поредица от пробиви?
- Въпросът за реализация. Ти си работил, стигнал си до определени истини, написал си определени трудове - това не е за чекмеджето. Ти пишеш за други хора, които се интересуват от тези проблеми.
- А кога решихте да хвърлите ръкавицата?
- След 22-рия конгрес на КПСС. Той беше 62-ра година. Тогава вече се получиха всички публикувани материали за престъпленията на Сталин, за освобождаване на концлагеристите от СССР, Сибир, много от тях – държани с десетилетия. Изобличаването на големи престъпления на Сталин, на Берия и на Ленин. Интелектуалците вече не се ограничаваха само да критикуват Сталин. От Ленин започва цялата работа. Той е избил 4,5 милиона души. А от Сталин са избити 40 млн. души.
- Това ви потресе?
- Човек трябва да познава системата, с която се бори, за да може да бъде ефективна борбата. Едно е да напсуваш Тодор Живков на едно събрание или на публично място …. Ще те изселят, ще те пречукат, ще кажат, че си получил инфаркт или инсулт, че си се спънал и си паднал от някой мост. Много хора това не го разбираха тогава, смятаха, че едва ли не властта по някакъв начин ме толерира. А всъщност работата е в публичността. Когато станеш публична личност, когато напишеш своите позиции, идеите си – тогава ти ги обезоръжаваш, караш ги да действат на светло. А те на светло не действат… Те великолепно действат на тъмно… Както с Радой Ралин. Ние с него бяхме големи приятели. Той директно пускаше по някоя епиграма, директно срещу Политбюро, срещу Живков. И до вечерта, по тролеите, трамваите, цяла София знаеше за тази епиграма. Епиграмите се помнеха с римите много добре. По-голяма публичност от неговата нямаше. Както и Николай Генчев (Бел. ред. - професор историк от Софийския университет, автор на книги и редактор на книгата “Фашизмът”). Той беше много дързък за истината в писането, не просто за отмъщение или по други съображения.
- Вие започнахте дисидентски прояви през 80-те години?
- Когато работих вече в института по художествената самодейност, тогава написах и един труд: „Теория на личността”. И успях да го публикувам. И исках докторска защита. И там пак ми създадоха спънки. Единия път в съответния отдел на ЦК, понеже много от членовете на научния съвет са сътрудници на ЦК. В последния момент ме обвиниха на съвещание. Когато вече имаш позиции, тези, хората виждат, че това е нещо сериозно и могат твърдо да застанат на твоя страна, защото смятат, че застават на научна защита. Но за да не бъде толкова популярна, направиха я в агрономическия факултет до радиото. Там обаче се струпа една тълпа хора, имаше овации, и те се шашнаха. Откъде тези хора са набрали този кураж да дойдат. Това беше ’87 г. Тогава вече бяхме създали Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Отначало даже мислехме да го кръстим на Горбачов, защото беше странно да се затвори такъв клуб.
- По някакво чудо ли излезе книгата „Фашизмът”?
- Тя излезе от издателство „Народна младеж”. Беше пращана по-рано, но я върнаха оттам. През 80-та година, вече под формата на препечатани по системата Самиздат екземпляри, ходеше навсякъде. И в провинцията, и в София. Спомням си първите избори, когато бяхме, идваха разни хора, които са я чела, давали са я на приятели и екземплярите са оръфани, приличат на участници в Балканската война. Тогава се убедих колко много хора са чели и са преписвали. Спомняли си, в Москва как е стигнало това чудо там, не знам.
- Там са я превели, така ли?
- Да, тук много се говореше, тя беше много нашумяла. Някой я е занесъл в Москва, може би някой сталинист, за да се компрометират нашите хрушчовисти. Всичко е възможно. И отделно наука и геология се е занимавал с книгата. Това ми го казва един българин от банатските българи. Той тук имаше аспирантура, а преди това е бил в партийния апарат на КПСС. И той специално поиска среща с мен и ми разказа тази история. Че е обсъждана, съответно заклеймявана.
- Очаквахте ли такава реакция. Има фраза, че „Фашизма” е равнозначен на революциите в Чехословакия, Унгария. Заложихте ли тази бомба при написването на книгата?
- Очаквах, да. Такава система е достатъчно да я опишеш добросъвестно. Отвън, отвътре, от хастара, отвсякъде. Даваш възможност на хората, не им натрапваш само собствено мнение. Твоята позиция я има там, но даваш и документалния материал, който води до тези изводи. Иван Славов събра всички материали около гоненията за публикуването на „Фашизма”. Редактори, рецензенти – всички, свързани с публикуването, разпространението на книгата бяха – кой уволнен от работа, кой изключен от БКП.
- Кога ви изключиха от БКП?
- 1964 г. Преди да отида на село, аз 1966 отидох на село.
- И повече никога не станахте член?
- Не.
- Страхувахте ли се при написването, след написването за последиците от книгата?
- В началото имаше такива случаи. Мен ме следяха години наред…
- Разказвал сте за случай, в който сте си изхвърляли боклука в „Младост”, докато са ви следели, при което сте завързали разговор с тях.
- Веднъж, зимно време, в съседната пресечка, с кола на НУБ-то фактически тогава, те стоят вътре, имаше сняг, чистачките работят, ще измръзнат вече. Жена ми отиде и занесе поднос с няколко кафета, остави ги отпред пред колата. А те не смеят да излязат (усмихва се).
- Колко тираж пуснаха от книгата тогава?
- 10 хиляди екземпляра, продадоха се, около 3,5 хиляди успяха да конфискуват и да приберат.
- А наказания имаше ли тогава?
- За мен, да, също. Аз завеждах тогава секция „Култура и личност”. И тогава наказаха всички, които по някакъв начин са свързани. Проф. Николай Генчев за рецензията, акад. Кирил Василев за рецензията. Тези две рецензии вляха кураж на момчетата, които бяха вече решителни, друго поколение, досещаха се горе-долу за какво става дума. Даже поетът Кирил Гончев, той беше отговорен, а книгата беше към Виолета Панева, тя завеждаше идеологическата реакция на издателството. И аз няколко пъти, след като я приеха, се отбивам в стаята при редакторите, да попитам как вървят нещата. И Гончев казваше: „Майка му стара, тази книга, все си мисля, като излезе, или всички ще отидем в затвора, или ще станем активни борци против фашизма”. А те ги изключиха, уволниха.
- Бяхте много близък приятел с Радой Ралин?
- Имаше епиграми, които просто събуждаха народа…”Българийо, майка юнашка, цял ден стоиш на опашка!”. Излязох аз от одаята, душевно много оскърбен. На мач бе тръгнала раята, а Левски беше хванат в плен.
- Оптимистичен ли сте за бъдещето на България?
- Да, общо взето. Българите са изпадали в такива пропадания, имали са и такива възходи и все пак са оцелели. Ние сме преминали през две робства. Въпреки това българският народ е оцелял, запазил се е, със своята култура, обичаи традиции.
