Докато новинари и коментатори в САЩ остават вторачени във всекидневните обиди и поведенчески особености на президента Тръмп, на другия край на света се случи нещо наистина историческо. Китай даде знак, че сега смята себе си за другата световна свръхсила и се позиционира като алтернатива, ако не и съперник, на САЩ.

Това мое мнение не се основава на “гадаене по чаените листенца” на китайската политика. Това е ясно формулираният възглед на китайски върховен лидер Си Цзинпин. В речта си от миналата седмица пред 19-ия Конгрес на Китайската комунистическа партия Си заяви, че Китай е достигнал “исторически предел” и навлиза в “нова ера”, в която страната ще се превърне в “могъща сила” в света и модел за подражание за политическо и икономическо развитие. Той заяви, че китайската “политическа система е велико творение”, което предлага “нов избор на другите страни”. И настоя, че страната ревностно ще защитава интересите си, като същевременно ще стане глобален лидер по въпроси като климатичните промени и търговията.

Откакто Китай се отказа от маоистката изолация през 70-те години, водещата му философия бе определена от Дън Сяопин. По онова време Китай имаше нужда да се учи от Запада, особено от САЩ, и да се интегрира в съществуващия международен ред. Според Дън той трябва да е смирен и скромен във външната си политика, да не парадира и “да чака да му дойде времето”. Времето сега настъпи, смята Си, и каза, че Средното царство е готово да “заеме централно място в света”.

Речта на Си е важна, защото на този партиен конгрес стана ясно, че той не е обикновен лидер. Той достигна втори мандат, без да назовава очевидни приемници от следващото поколение партийни кадри, като по този начин контролът му над властта е далеч по-здрав от този на непосредствените му предшественици. Нещо по-важно, партията вгради политическата му мисъл в своя устав - чест, която допреди това бе получил само Мао Цзедун приживе. (Мислите на Дън също бяха добавени, но посмъртно.) Това означава, че докато е жив, Си и идеите му ще властват в Китайската комунистическа партия.

Както писа неотдавна в “Ню Йорк ривю ъв букс” Андрю Нейтън, политиката на Запада към Пекин като цяло е допускала, че с течение на времето, докато Китай модернизира икономиката си, той ще стане по-плуралистичен и по-отворен към сътрудничество с другите държави. Нейтън обаче добави, че неколцина писатели и журналисти като Джеймс Ман се безпокоят, че Китай вместо това ще остане авторитарен и ще осигури подкрепа на други антидемократични страни.

Действителността не е чак толкова крайна, колкото предричаше Ман. Китай остава твърдо авторитарен, всъщност все повече през последните години. Обаче по въпроси като климатичните промени, търговията и Северна Корея, той всъщност оказва все повече съдействие. Макар да се опитва да създаде няколко свои алтернативни международни институции, Китай същевременно е третият по значимост източник на финансиране на ООН и дава втория по значимост принос към бюджета за мироопазващи операции на световната организация. Китай се стреми към преразглеждане на международната система в услуга на своята засилваща се мощ, а не към революция и цялостна замяна на изградения от Запада международен ред.

Новото отношение на Китай към света и начинът, по който то се възприема, са отчасти резултат от продължаващата мощ на китайската икономика и растящата политическа самоувереност на партията под управлението на Си. Тези промени обаче се случват и на фона на пълния срив на политическия и морален авторитет на САЩ в света. Неотдавнашно допитване на института Пю регистрира спад от 14 процентни пункта на хората с положително отношение към САЩ в изследваните над 30 страни.

Страни като Австралия, Холандия и Канада сега имат по-положително мнение за Китай, отколкото за САЩ. Много от изследваните страни, включително Германия, Чили и Индонезия, имат по-голямо доверие на лидерските умения на Си, отколкото на тези на Тръмп. Китай настъпателно се стреми да подобри имиджа си пред света, като харчи милиарди за чуждестранна помощ, обещава търговия и инвестиции и отваря институти “Конфуций” за разпространяване на китайската култура.

В същото време, помислете как ли изглеждат САЩ сега в очите на останалия свят. Те са политически парализирани, неспособни да вземат важни решения. Насред все по-раздуващия се дълг инвестициите им в образованието, инфраструктурата и науката и технологиите са крайно недостатъчни. Политиката се е превърнала в жанр от телевизионното риалити, с всекидневни обиди, реплики и цветисти коментари. Историческата роля на водачеството на Америка в света е заменена от ограничена и застинала идеология. Външната политика се е превърнала в политиканска игра, в която Вашингтон нарушава споразумения, променя курса си и прави обрати в политиката почти единствено, за да бележи политически точки пред своите избиратели.

Промените в престижа, които наблюдаваме по света, се дължат не толкова на възхода на Китай, колкото на упадъка на САЩ.