Пол Кругман Носител на Нобелова награда за икономика за 2008 г. The New York Times На 15 юли 2007 г. „Ню Йорк таймс“ публикува статия със заглавие „Най-големите богаташи се гордеят с новата Златна ера“. Най-изтъкнатият сред „новите титани“ беше бившият председател на Citigroup Санфърд Уейл, който уверено заяви, че той и неговите колеги от финансовия сектор са спечелили огромните си богатства, давайки своя принос за благото на обществото. Скоро след като статията излезе, финансовата постройка, за подпомагането на чието изграждане Уейл беше възнаграден, се срина, предизвиквайки огромни вторични щети. Дори ако успеем да избегнем повторение на Голямата депресия, на световната икономика ще й трябват години, за да се възстанови от настоящата тежка криза. Всичко това обяснява защо би трябвало да ни е разтревожила статията от неделния брой на „Таймс“, в която се казва, че възнагражденията на служителите в инвестиционните банки, които бяха занижени миналата година, сега отново се покачват, и то до нивата си от 2007 г. Поводи за безпокойство Защо това трябва да ни безпокои ли? Нека изброя някои от причините. Първо, вече нямаме основание да вярваме, че магьосниците от Уолстрийт наистина допринасят въобще с нещо положително за обществото, камо ли то да е достатъчно, че да оправдае огромните им заплати. Спомняте ли си, че позлатеният Уолстрийт от 2007 г. беше съвсем нов феномен? От 30-те години докъм 1980 г. банките бяха спокойно работно място, с доста скучен бизнес, който даваше средни заплати, не по-високи от тези в останалите индустрии. И въпреки това движеше икономиката. И така, защо някои банкери изведнъж започнаха да трупат цели състояния? Беше ни обяснено, че това е награда за тяхната креативност, т.е. плаща им се за финансовите нововъведения. На този етап обаче ще ни е трудно да се сетим за някакви големи финансови нововъведения, които всъщност да са помогнали на обществото. Освен ако това не са новите, усъвършенствани стратегии за спукване на балони, избягване на регулативен надзор и упражняването де факто на пирамидални схеми, като вече добре известната ни схема „Понци“. Нека сега хвърлим поглед към една от последните речи на председателя на американския Федерален резерв Бен Бернанке, в която той се опита да защити финансовите нововъведения. Неговите примери за „добри“ финансови иновации бяха: (1) кредитните карти – не съвсем нова идея; (2) овърдрафт протекцията; (3) високорисковото ипотечно кредитиране. (Не, това не съм си го измислил.) Това ли са нещата, заради които банкерите получаваха големите пари? Не частен, а държавен сектор Все пак можете да ми опонирате, че разполагаме със свободен пазар и частният сектор сам определя колко ще заплаща на служителите си. Но това води до следващата ми забележка – Уолстрийт вече реално по никакъв начин не е част от частния сектор. Той е под опеката на държавата и всеки негов член зависи от правителството толкова, колкото и получаващите помощи по програмата „Временна подкрепа за семейства в нужда“, по-известна като „социални грижи“. Не говоря само за около 600-те милиарда долара, вече обещани по Програмата за освобождаване от проблемни активи ТАРП. Съществуват също така и огромни кредитни линии, разширени от Федералния резерв; обширно кредитиране от страна на федералните банки за жилищни заеми; финансираните от данъкоплатците изплащания по контрактите на застрахователния гигант A.I.G.; голямото увеличение на гаранциите от Федералната корпорация за застраховане на депозитите (F.D.I.C.) и в по-широк аспект - косвената подкрепа за всяка финансова фирма, която се счита за твърде голяма или имаща твърде стратегическо значение, за да фалира. Някой може би ще ми отговори, че е необходимо да се спаси Уолстрийт, за да се защити икономиката като цяло. И всъщност аз съм съгласен с това. Но предвид всичките пари на данъкоплатците, с които имат право да разполагат, финансовите фирми трябва да действат като обществени, а не да се връщат към практиките и заплатите от 2007 г. Нещо повече, изплащането на големи суми на посредниците не е просто възмутително, а направо опасно. Защо в края на краищата банкерите са поемали толкова големи рискове? Защото успехът (или дори временният му проблясък) предлагаше такива гигантски възнаграждения. Дори изпълнителните директори, които съсипаха компаниите си, можеха, а и често си тръгваха със стотици милиони в джоба. Сега сме свидетели на подобни предложения за заплати към хора, които могат да играят рискованите си игри с подкрепата на правителството. И така, какво става тук? Защо заплатите пак скачат до небето? Твърденията, че фирмите трябва да изплащат тези заплати, за да задържат най-добрите си служители, не са правдоподобни. Когато безработицата във финансовия сектор расте, къде другаде ще отидат те? Не, истинската причина, поради която финансовите компании плащат отново големи заплати, е, че могат да си го позволят. Отново правят пари (макар и не толкова, колкото твърдят), така че защо не? В крайна сметка нали могат да теглят евтини заеми благодарение на всички онези правителствени гаранции, които получиха, и да дават кредити на много по-високи цени. Така че сега вече принципът е: яжте, пийте и си носете новите дрехи, защото утре може и да ви регулират. Отминала ли е бурята? Или може би не. Във финансовата преса ясно доминира усещането, че бурята е отминала – акциите се покачват, икономиката като че започва да изплава от дъното, а администрацията на Обама вероятно ще пусне банкерите да се разминат само с няколко строги мъмрения. С право или не, банкерите като че вярват, че завръщането към обичайния бизнес е съвсем близко. Можем само да се надяваме, че лидерите ни ще ги опровергаят и ще предприемат истинска реформа. През 2008 г. свръхплатените банкери, които поемаха големи рискове с парите на други хора, поставиха световната икономика на колене. Последното нещо, от което се нуждаем сега, е да им дадем възможност да го направят отново.