Българското общество има проблем с ранното разпознаване на насилието над деца. Проявите на тормоз са като търкаляща се снежна топка, която постоянно увеличава масата си. На подценявания проблем се спира Т. Ваксберг.
Бихме ли могли да разпознаем навреме един насилник? Амбициозен въпрос, но си струва да го зададем. Особено след като се разбра, че двама младежи с добра репутация са пребивали редовно тригодишно дете и дори са заснели какво са извършили.
Нито учители, нито родители знаят как да реагират на тормоза между деца. Това откритие е на поне десет години, а подобрение или няма, или е твърде незначително, за да бъде споменавано. Представителни изследвания на този феномен в България почти няма, а тези, които съществуват, са подценявани от държавните институции. Както и самият проблем.
Ниска чувствителност
Темата беше съживена в публичното пространство, след като тригодишно дете беше пребито почти до смърт от 18-годишни младежи, ученици в столични училища, правещи добро впечатление и вдъхващи доверие. Толкова голямо доверие, че да заблудят дори и майката, оставила детето си на грижите им. Това надали е учудило изследователите – повечето от тях знаят, че в българското общество има ниска чувствителност към ранните прояви на тормоз и слаба разпознаваемост на самия феномен. Обикновено на тормоза се обръща внимание, когато е твърде късно или когато проявите му са физически.
Подобно подценяване излага обществото на редица опасности, както се посочва и в европейския проект Tabby за изчисление на риска от проявите на тормоз сред младежите. Просто тормозът е като малката снежна топка, търкулната надолу по склона - днес е сведен до лоша дума, утре е с бухалка в ръце.
Тормозът като феномен
Според Центъра за изследване на демокрацията, проявите на тормоз не се разпознават включително и от самите деца, които са участници в него. Повечето ги смятат за шега или за някакво справедливо наказание. Не съобщават за това, че са били жертви на тормоз, включително и по следната причина: най-често самите те отговарят на тормоза с тормоз и се чувстват уязвими. А също и засрамени, понеже просто са искали "да си го върнат".
По данни на Центъра от края на 2014 година, това е една от основните причини около 80% от учениците да отричат някога да са били жертви или извършители на тормоз. Според изследване на Фондация "Човек плюс", цитирана от БНТ, по-малко от 20 процента от случаите на психически тормоз в училище достигат до учителите или училищното ръководство. Междувременно изследователите са достигнали до извода, че безнаказаният училищен тормоз естествено прераства в онлайн форми, където пък се посреща като безобидна проява или като забавление от страна на родителите. Омаловажаване, което на свой ред усилва агресията в поведението. "Това е порочен кръг", казват от Центъра за безопасен интернет, където е правено изследване на онлайн омразата, практикувана като забавление.
Когато училището отсъства
Изследвания, провеждани в Западна Европа и Северна Америка, разграничават редица прояви на психическия тормоз, които българското училище изглежда неспособно да забележи. Сред тях са например тормозът по хомофобска, расистка или сексистка линия, които в българската среда са неразпознаваеми дори като негативни прояви, а камо ли като прояви на тормоз.
Българските учители са в двойно неблагоприятна ситуация спрямо своите западноевропейски колеги – те не само страдат от липса на финансова мотивация, признание и респект, но са поставени и в ролята на хронично изоставащи от методическата и педагогическа среда, която да обогати професионалната им пълноценност. Българският учител вероятно е последната инстанция, към която един ученик, пострадал от такива форми на тормоз, би имал смелостта да се обърне.
DW
