Сърдим се, когато чуем популярни клишета за Балканите. Не ни харесва и да ни слагат в общия "кюп" редом със съседите ни, в чиито дворове обаче все завистливо надничаме. Защо не харесваме себе си? - пита Мирела Иванова.

По време на кървавия разпад на бивша Югославия все се тюхкахме, че не сме националисти като сърбите, от преди година все въздишаме по провосъдието на Румъния, а отскоро ни е яд, че ето на, гърците пак "ще изиграят" Европа, ще им опростят дълговете и прочие - едно нездраво, мързеливо и завистливо надничане в двора на съседите. Защо не харесваме себе си, защо не се вгледаме в добрите си качества и не положим усилия да ги разгърнем и да изградим България такава, каквато ни се иска?
Липсва ни сръбския национализъм ли?
По време на страшния и окървавен разпад на бивша Югославия, все се намираше някой да се провикне от трибуна или трапеза: „Сърбите са големи националисти, имат голям дух и затова не се дават без бой. А ние сме овце, не проляхме и капка кръв, затова няма да се оправим!" Да, смайващото българско търпение е нарицателно, то обяснява доста от бедите ни. Основната по моему е, че ни дистанцира от собствения ни живот: пред очите ни години наред страната, нейните ресурси и нашият труд бяха разграбвани напълно безобразно от политически и борчески върхушки, от явни и тайни икономически и ченгесарски шмекери, а ние го приемахме сякаш е в реда на нещата, без да се намесим, камо ли да се разбунтуваме. Стремежът на повечето българи бе да се справят и спасят кой както може, да оцелеят от днес за утре, индивидуално, на дребно и разпарчетосано: не се надигнахме като общност да поискаме бъдещето си от тези, които го присвоиха през годините под носа ни. Такъв национализъм, с градивна цялостна визия, наистина ни липсва. Затова и със завистливо цъкане го припознаваме у сърбите, без обаче да се замисляме, че стихията му съдържа в себе и твърде много опустошителни и неизцелими рани.
Румънците и тяхната „Маковейка"
От година насам, заедно с упоритото говорене за неотложна съдебна реформа, вече се говори и за успеха в борбата с корупцията по високите етажи на властта в съседна Румъния. „ Румънците ни изпревариха, защото вкараха всичките си политици в затвора" е обичайното черно-бяло твърдение, което може да се чуе и прочете къде ли не. Какво точно пречи на уж независимата ни съдебна система да се реформира, за да заработи, да породи у българите доверие и усещане за справедливост - да не би пък липсата на авторитетни юристи или липсата на контекст, в който да се изгради и реализира авторитетът, след като „злите сили" по мнението на Татяна Дончева, са разставени по върховете на съдебната система от 2003 насам...
Сега пък и гърците с тяхното „охи"
За капак на нашето самоохленчващо се несъстояване гърците влязоха в революционна ситуация, каквато с таен копнеж бихме искали да предизвикаме и ние. „Тия византийци пак ще измамят Европа и ще я принудят да им опрости милиардите дългове!" е формулата, която ни запраща в мечтаната балканска Аркадия, където се пенсионираш на 40, пиеш си узото, респективно ракията, и пет пари за нищо не даваш, хеле пък за данъци. Кой може да ти „подари" подобен стандарт е съвсем друг въпрос и разумният му и обоснован отговор не вълнува псувачите в България. Защо съседите ни се привиждат толкова „добре устроени" в своите избори и дадености, е загадка. Вероятно защото е много по-лесно да се тюхкаме и да си цапкаме многословно из блатцето на завистта и ненавистта, вместо да принудим политиците си да работят по-отговорно и непрекъснато да изискваме от тях повече възможности и за своята по-отговорна и посветена работа.
DW