Политическият край на Николай Бареков изглежда поне толкова комичен, колкото и възходът му. Нищо забавно няма обаче в щетите, които той нанесе. Краткото му пребиваване на парламентарния терен създаде два големи проблема.
Партията на енергийния бос Христо Ковачки - „Лидер", се преименува на „Български демократичен център" (БДЦ). Така се нарича и парламентарната група, в която участват както негови депутати, така и парламентаристи от "България без цензура" на Николай Бареков.
„Лидер" бе преименувана на конгрес в неделя. За съпредседатели на новата политическа формация бяха избрани Красимира Ковачка, която е сестра на Христо Ковачки, и Стефан Кенов, който преди това беше функционер на Бареков, а още по-рано - на НДСВ.
Предисторията
БДЦ ще бъде в коалиция с "Гергьовден", ССД, БДС и ЗНС на Румен Йончев. За Бареков нищо не се споменава. А и какво да бъде казано, след като новият политик остана само с един народен представител, верен на партията му - Мартин Иванов-Данона.
С промяната на партийното си име - при това така, че то да дублира названието на уж коалиционната парламентарна група с бившия журналист, „Лидер" на практика заграби окончателно проекта „Бареков".
„Напусналите ББЦ депутати са днешните наследници на Бай Ганьо", обвини ги от Брюксел евродепутатът. Той разкритикува новата партия „Български демократичен център" (БДЦ) и обяви, че е на път да предизвика международен скандал с намерението си да се присъедини към европейските либерали, след като през 2014 година ББЦ стана част от семейството на европейските консерватори. Изказването увисна в пространството. Също както и авторът му в политическия живот.
Предизвестеният край
Коалицията около "България без цензура" успя да вкара 15 народни представители в парламента, но още преди сформирането на НС, групата напусна Ана Баракова. От останалите 14 души представителите на "Лидер" бяха до този момент петима. Те постепенно започнаха да се множат, а впоследствие замениха Бареков с Любен Дилов-син и асимилираха новите политици от групата на бившия журналист.
Краят на Бареков беше ясен още със самото му влизане в политиката. Комичните обещания (като например таблет за всеки ученик) и абсурдните политически изявления (като например за връщане на монархията или пък за възстановяване на НРБ) бяха само началото на шизофренното му присъствие на политическия терен. За него не бе пречка да бъде десен, ляв и центрист. Не видя нищо нередно в това да нарича Бойко Борисов "политически феномен от световна величина", а после - "откровен престъпник". Сметна, че няма проблем първо да се снима ухилен до уши с Делян Пеевски и Цветан Василев, а по-късно да издигне за кмет на София протестиращ срещу модела „Кой".
И тъй като всичко прилича на себе си, нямаше как краят на Бареков да бъде плавен залез на неплодовит политически проект. Краят трябваше да е също толкова комедиен, колкото и началото. А причините за завършека са пределно ясни - приключване на финансирането и ненавременният развод между Цветан Василев и Делян Пеевски, в който водещият така и не успя да се ориентира. Или се ориентира „грешно".

Вредите
Какво обаче успя да причини Бареков за краткото си съществуване на политическата сцена? В опитите си да намери полуживи партии, с които да направи коалиция още преди евроизборите, тогавашният журналист измъкна от забрава ВМРО, което нямаше парламентарно представителство. После със серия от несполучливи ходове именно той се превърна в спойката между формацията на Красимир Каракачанов и НФСБ на Валери Симеонов, което доведе до създаването на Патриотичния фронт.
Впоследствие националистическата коалиция влезе официално във властта и така се създаде опасен прецедент, чиито плодове ще берем в годините напред. С попадането на т.нар. „патриоти" в управлението на държавата политическата класа вече няма да се страхува от съюзи с доскоро неприемливи националисти. Напротив - ще ги ползва за необходимите парламентарни гласове и чрез тях ще обира маргиналния „анти-вот".
Краткото, но за сметка на това безсъдържателно участие на Бареков в политическия живот дискредитира тотално и журналистиката. С парламентарния си полет бившият журналист компрометира идеята, че репортерът може да бъде коректив. Образът на журналиста се смеси с този на празнодумците и неусетно политици и журналисти се оказаха от една и съща страна на барикадата. А лицето на този инцест е Николай Бареков - появил се в ефир като водещ със синя каска с надпис „Без цензура" и превърнал въпросния телевизионен етюд в политическа платформа на лъжата.
Бареков не е феномен
Журналистът-консерватор с либерален уклон, искащ да възражда НРБ, демонстрира нагледно за пореден път и ирационалния вот на част от българите. На тази част, която се храни с обещания, дори когато те звучат нелогично, банално и смешно. Възходът на партията на Бареков освети онази малко позабравена вратичка, през която всеки притежател на определено количество пари може да се пъхне в парламента и рекетирайки традиционните партии (без тук да обсъждаме техните качества), да прокарва своите корпоративни интереси.
Николай Бареков не е феномен. Преди него бяха Жорж Ганчев, Волен Сидеров, Яне Янев, царят и в някаква степен Бойко Борисов, който обаче успя да закрепи трайно формацията си в политическия живот. След него със сигурност ще има още кандидати за гласовете на онези 10% от избирателите, чийто манталитет няма тенденция да бъде променен. Проблемът в случая е, че бившият журналист (а вече и бивш политик) Бареков косвено създаде два големи проблема за държавата - вкара националисти във властта и уби доверието в журналистиката. А като бонус изпразни от съдържание и думата „цензура". Което за демокрация от български тип е наистина пагубно.
DW