Изборите за Европейски парламент през 2014 г. се очакваха като едно ново начало – на реполитизация на европейската интеграция, която твърде дълго беше виждана най-често като един сравнително тромав бюрократичен процес. Именно тази нарастваща бюрократичност на ЕС, която наред с другото се проявява в един безжизнен и неутрален „брюкселиш" (може да се преведе и като европейски новговор) с неговите implementation, administrative capacity, sustainability, governance, pro-actif. Но на тези избори нищо такова не се случи. Напротив, вместо нов ентусиазъм за европейския проект, Европа изживява една от най-сериозните кризи на подкрепата за един започнал преди повече от 60 години проект.
Малко сухи числа: близо 500 милиона избиратели от 28 страни избират 751 представители в ЕП. Участвали са 43,1% от избирателите, което е почти толкова, колкото и през 2009 г. (43,0%). Но затова пък през 1994 са 56,7% (Европа на 9-те), през 1999 са 49,5% (Европа на 15-те) и през 2004 са 45,5% (Европа на 25-те). Удивително е, че докато Европа се превръща в Европейски съюз (1992), реформира институциите си с Лисабонския договор (2009), разширява се от 9 на 28 страни членки за последните 20 години, успоредно с това участието на европейските избори спада непрекъснато.
Отчетеното нарастване на участието с около 0,1% сега е съмнително да се смята за решителна промяна на тенденцията. Участието в страните от Централна и Източна Европа (най-новите членки) е средно по-ниско от Западна Европа – рекордът сега е поставен от Словакия – 13%.
Съмнително е обаче, че най-ниско е участието в онези страни членки, които най-малко са се възползвали от членството. В крайна сметка, ЕС не е безкрайно богат донор, както някои и у нас си го представят. И когато „престане да дава", да се разочароваме от него. Това би било поведение на претенциозна метреса, но не смятам, че повечето хора, включително в България, си представят нещата именно така.
Какво се случи в Европа?
Десницата от ЕНП излезе начело (214 места), следвана от ПЕС (189 места), либералите от АЛДЕ (67 места), зелените (52 места), консерваторите (46 места), европейските леви (45 места), суверенистите (38 места). Повечето обаче загубиха места спрямо 2009 г.: най много ЕНП – 61, либералите – 19, консерваторите – 11, социалистите – 6 и зелените – 4. Места печелят партии от крайната левица (+7) и от суверенистите (+7).
Останалите 101, определени като „нови" и не присъединили се, една разнородна, но значителна група, събира депутатите на крайно десните националисти, като френския Национален фронт, унгарската „Йобик", австрийската Партия на свободата, британската Партия на независимостта, но също и на други, повече популистко-консервативни, отколкото крайно десни партии.
При подготовката именно на тези избори основното послание беше свързано с това, че сега за първи път ЕП ще избере председателят на ЕК. Досега това беше в ръцете на Съвета – държавите се договаряха кого да подкрепят. Новата ситуация повиши символната тежест на сегашното гласуване – резултатите щяха да се окажат решаващи за такъв важен избор. Но дори това не мобилизира гражданите повече от обичайното. Защото гражданите изглежда разбираха, че промяната не е съществена.
Промяната не е съществена, защото останалите еврокомисари, с които ще работи председателят на ЕК, ще бъдат номинирани от съответните правителства. Така съотношението на партийните сили в ЕП няма да бъде толкова съществено при определянето на общата политика на Комисията. Да не говорим, че резултатите от изборите не дават на нито една европейска партия мнозинство в ЕП (никога и не е имало еднопартийно мнозинство), пък и европейските партии са федеративни структури – алианс на сходни национално организирани партии. Гражданите сякаш усетиха, че въпреки дебатите между потенциалните кандидати, предавани на живо по всички европейски обществени телевизии, изборът на председателя на ЕК от парламента няма да е от такова голямо значение. Защо тогава да гласуваме?
Втората страна на въпроса е начинът, по който се номинират евродепутатите. В повечето случаи това правят партийните централи, те подреждат и листите. Независими кандидати обикновено има малко, пък и много от тях се присъединяват после по своя воля към някоя от европейските партии, а не остават до края независими. Мнозина от гражданите се питат дали искат да бъдат съучастници в това някой политик да получи положението и възнаграждението на европейски депутат, като срещу това може би и нищо няма да направи за общността. Друг мотив за негласуването.
Но парадоксът и на тези европейски избори е, че най-антиевропейските партии, крайно десните популисти, се оказват избрани в една доста многолюдна група, която дори изявява претенциите да се самоорганизира в нещо, което парадоксално би било „интернационал на националистите". Такава група на „национал-популистите", както ги наричат напоследък, би била значителна сила в парламента и би могла да наклонява мнозинствата в една или друга посока. Изобщо, именно тези партии изглежда са най-печелившите. Към най-печелившите ще добавя и популистки нелиберални партии, често с ултраконсервативен нагон: ФИДЕС на Виктор Орбан в Унгария, „Право и справедливост" на Ярослав Качински. В свой коментар Иван Кръстев отбелязва: „Унгарският завой към нелиберален авторитаризъм разбива илюзиите, че членството в ЕС гарантира и стабилна демокрация."
Какво се случи в България?
При участие от 35,8% (през 2009 г. – 38,6%), България се нарежда някъде в средата спрямо останалите страни от ЕС. Видимо тези избори не предизвикаха масов ентусиазъм, при това въпреки значителните граждански мобилизации през предишната година.
Първото, което се вижда, ако човек се разходи по улиците на градовете, е, че в обществото няма и най-малък белег на радост или еуфория. Победителите от ГЕРБ се зарадваха помежду си в НДК, но един митинг в тяхна полза на следващия ден сутринта събра малко над 20 души.
ДПС засили позициите си, въпреки „казуса Пеевски", но не бърза за предсрочни избори, защото засега няма друг партньор, освен БСП. БСП претърпя тежка катастрофа (476 хил. избиратели на предишните европейски избори през 2009 г., 422 хил. гласа сега), но най-унизителното изглежда е разликата от 11% спрямо ГЕРБ. Реформаторският блок отпразнува изпращането в ЕП на 1 евродепутат, но тепърва ще види дали ще се справи с вътрешните си конфликти: преференциите, най-вече с мобилизацията на ДСБ, изместила Меглена Кунева.
ББЦ, която има най-много основания за радост, влезе в голямата политика, но продължава да не знае с кого ще върви в нея (консерваторите ли, християндемократите ли, либералите ли), да не говорим, че лидерът й Николай Бареков направи реверанс и към социалистите: „Честно да ви кажа, като гледам цялата ситуация в парламента, единствената нормална партия, която се държи нормално, като изключим нейното ръководство, е БСП".
Добрата новина е, че България този път не съдейства за увеличаването на депутатите на крайните националисти в ЕП (други направиха това). Няма да имаме вече Слави Бинев или Димитър Стоянов, който да обижда някоя евродепутатка-ромка, например. Макар че това не е гаранция за повторение на резултата на едни парламентарни избори.
Коментирайки мрачно ситуацията, Николай Слатински отбелязва: „От изборните резултати най-силно ме тревожи това, че една немалка част от образованите, интелигентните, успешните и европейски мислещи хора се е преориентирала и си е дала гласа за ГЕРБ... Значи те нищо по-добро от това зло не виждат." Не бих сравнил непременно ГЕРБ с ФИДЕС в Унгария, но изглежда в България не сме много далече от това.
Европейските избори ни доближават до предсрочни парламентарни избори – една констатация, която вече беше направена от мнозина наблюдатели в края на миналата година, при разгара на протестите, искащи оставка на правителство заради „случая Пеевски". Но, парадоксално, в обществото не се забелязва особен ентусиазъм за това. Не знам дали протестите отново ще наберат сила, но този път те определено ще изглеждат в полза на ГЕРБ. Затова може би хората от „Протестна мрежа" са резервирани.
Всъщност, ентусиазмът за предсрочни избори, които иначе изглеждат логични при резултатите от европейските, не е висок поради една основна причина: не се очертава ново и убедително политическо мнозинство, което да измести настоящето. Дори ГЕРБ да спечели относително мнозинство, отново ще се изправят пред вече разиграната ситуация - да нямат партньор за мнозинство в парламента. Някои политически инженери вече видяха такова мнозинство заедно с Реформаторите и ББЦ. Но една такава нова тройна коалиция изглежда дори много по-малко постижима сега, отколкото това беше при БСП, ДПС и НДСВ през 2005 г. Николай Бареков изобщо не изглежда да желае коалиция с Бойко Борисов, в Реформаторския блок вътрешните напрежения по повод възможна коалиция с ГЕРБ (или ББЦ) могат просто да го взривят.
От друга страна, отслабената БСП не изглежда в състояние бързо да се превърне в център на ново политическо мнозинство, напротив, ще има да решава най-вече вътрешнопартийни проблеми. Но също и защото засега няма оферта за коалиция от никой друг, освен от ББЦ (ако това, разбира се, е сериозно отправено). Досегашният партньор ДПС донесе повече негативи за публичния образ на социалистите, отколкото позитиви. Пък и Лютви Местан също изглежда резервиран към продължаването на тази коалиция в едно далечно бъдеще.
Какво ни очаква?
И в Европа, и в България очакванията са за повече или по-малко продължителен spleen (не става дума за далак, а за меланхолия – една поостаряла употреба на думата, любима за романтически поети като Бодлер). Очакване за нищо по-добро, но без драма или страх.
В Европа ще започнат преговорите за председател на ЕК. Макар кандидатът на ЕНП Жан-Клод Юнкер (един класически федералист) вече да обяви победата си, това никак не е сигурно. Още повече, че германската канцлерка Ангела Меркел не го подкрепи твърдо.
Проблемът е, че в новоизбрания ЕП не се очертава ясно политическо мнозинство. Стратези от ЕП вече направиха сценарии за възможните мнозинства, всичките коалиционни.
Дясно-центристка коалиция (ЕНП, консерватори и суверенисти) няма да има мнозинство (298 от 751 места). Дори и с либералите местата стават 346 (а са нужни поне 376). Дясно мнозинство е възможно само ако се присъединят и крайно десните, което е невъзможно. Ляво-центристка коалиция (ПЕС, левица, зелени) също не е мажоритарна: само 283 места. Ако се присъединят и либералите, местата стават 349 и пак няма мнозинство.
Крехко мнозинство би имало при екзотичната коалиция „Ямайка" (от германския политически живот – коалиция между ХДС, ХСС, Либералите и Зелените) – 378 места, с 2 повече от мнозинството. Съмнително е дали европейските зелени ще се съюзят обаче с консерваторите. Затова най-вероятни изглеждат варианти на „големи коалиции" с едновременното участие на ЕНП и ПЕС. Двете партии заедно разполагат с 403 места, а заедно с либералите биха имали 469 места – едно значително мнозинство.
Макар в ЕП мнозинствата никога да не да били твърди, досега, общо взето, доминираше формулата на „голямата коалиция". Вероятно и сега това ще се случи, което означава, че въпреки очакванията, изборите от 2014 г. не доведоха до революция – ЕП ще функционира на основата на постигнато съгласие между ЕНП и ПЕС. Така фигурата на председателя на ЕК ще се определи с компромис, както и досега. С други думи, като цяло - „нищо ново под слънцето". И все пак – една нараснала група от крайни националисти, за които все повече ще чуваме. Както и вълна от оставки и сътресения в много европейски страни. България няма да бъде изключение.
От в. Култура
