Преди всичко е истина, че тоталитарните режими едва ли са благоприятни за процъфтяването на моралните добродетели. Това всъщност е най-тежкото поражение върху индивидуалното съзнание, в което могат да бъдат обвинени тези режими. Сред тази морална пустиня обаче заработва някакво чудо. Един, след това двама, после стотици хора се решават на съпротива. И съзнавайки, че всяко политическо и военно противопоставяне би било разбито мигновено от могъществото на режима, те избират моралното (онова, което неточно се назовава „дисидентство”).

Те се придържат към изключително прости морални действия – да казват истината (истината сама по себе си не е морална ценност, но да я казваш при всички обстоятелства е една от най-върховните) и да помагат на преследваните. Никой в тези страни не допринесе толкова за падането на тоталитаризма, колкото тези скромни личности, Солженицин и Сахаров, Курон и Михник, Патошка и Хавел. Те бяха съвсем малко на брой, но примерът им беше решаващ, защото предложиха на всички една норма за оценяване на доброто и злото.

В ситуация на тоталитаризъм моралното поведение беше най-добрата форма на политическо действие. Но това вече не е така. Други пътища се отварят пред политиката днес. Сега може да се вземе властта, но за целта трябва да се организират партии, да се привлекат гласоподаватели и накрая да се спечелят изборите. Сега моралната честност не е задължително качество за печелене на гласове. Това, което се изисква, е компетентност и сила на въздействието – хората трябва да бъдат спечелени, да имат доверие.

При един демократичен режим моралът не може да замести политиката; в най-добрия случай той я насочва или я съдържа в себе си. Демокрацията не пречи да бъдеш морален човек, но и не подтиква към това. Тоталитаризмът директно разрушава моралните стойности, но той също така ги изгражда у своите опоненти, защото моралните стойности са най-доброто оръжие срещу него.

Комунистическото общество освобождава човека от неговите отговорности – „те” са, които вземат решенията. А отговорността често е тежко поносимо бреме. Не мечтаем ли всички тайно понякога в живота си да станем отново деца и да оставим родителите си да вземат решения?