Силните мъже в Близкия изток се върнаха. Контрареволюцията е във вихъра си. Ислямисти и светски либерали са вкопчени в битка. Световете на сунитите и шиитите са изправени един срещу друг. Израелско-палестинският мир във варианта две държави изглежда невъзможен. Свободата е равносилна на хаос. За този регион няма бъдеще, а само безконечни повторения на миналото.

Отровени от колониализма, спъвани от битката на исляма с модерното, опиянени от петрола, блокирани от липсата на институции, които могат да посредничат и да се справят с гнева на племена и етноси, държавите в Близкия изток се въртят в кръг. Сега емблема на региона е Сирия, в чийто вакуум процъфтява само насилственият нихилизъм на джихада.

Само две и половина години след Арабската пролет разговорите за бъдещето - каквото и да било бъдеще - изглеждат безсмислени. Държавите изграждат бъдещето си върху основата на неща, които тук не съществуват: консенсус за характера на държавата, върховенство на закона, концепция за гражданско общество, която не е подчинена на сектантска зависимост, както и умение да поставиш благоденствието на бъдните поколения над уреждането на стари сметки.

В Сирия Башар ал Асад обгази собствения си народ. В Ирак отново се вихри сунитско-шиитско насилие. Обучаваната в САЩ египетска армия изби членове на “Мюсюлманското братство”. Това никак не прилича на устрема от 2011 г., когато падаха деспоти, а арабите говореха страстно за свобода и граждански права. Арабската държава на сигурността показа колко е издържлива; тя ражда екстремизъм. Както е отбелязал политологът и мислител Бенджамен Барбър, “фундаментализмът е религия под обсада”.

Сценарият за безкраен конфликт е напълно възможен. Все пак има лъч надежда. Репресивните системи оцеляха, но начинът на мислене се промени. Младите хора от региона (средната възраст в Египет, където живеят близо една четвърт от арабите, е 25 години) няма да се върнат към състоянието на покорство. Те усетиха вкуса на това да променяш нещата чрез протести. Също като в Иран, където дълбокото реформаторско движение бе смазано през 2009 г., за да излезе отново на повърхността през 2013 г., така и тези течения са дълбоки и отново ще излязат на повърхността.

Турция най-много се доближава до либералните порядки в близкоизточните мюсюлмански страни. Това е главното предизвикателство за региона - да намери модел, който помирява исляма и модерното, религията и несектантската държавност. Така че си струва да припомним, че турската демокрация е плод на съпроводено с насилие възвратно-постъпателно развитие, продължило 90 години, тоест откакто Мустафа Кемал Ататюрк основа републиката през 1923 г. и наложи западната култура.

Едва през последното десетилетие, с идването на власт на Реджеп Тайип Ердоган, е възприета идеята, че ислямът е съвместим с либералния ред. За мнозина светски настроени турци махалото отиде прекалено далеч. Протестите в парка “Гези” това лято бяха срещу намесата на Ердоган в личния живот на турците в името на исляма. Това бе демократичен ответен удар на турската светска периферия срещу консервативната анадолска сърцевина.

Ако в Турция на демокрацията са й били необходими 90 години, та да се развие така, че да не е антислямска, тогава 30 месеца след Арабската пролет са просто един миг във времето. Нещо повече - както Мустафа Акьол отбелязва в книгата си “Ислям без крайности”, Турция, за разлика от повечето ислямски страни, никога не е била колонизирана, вследствие на което политическият ислям не е придобил злокачествен антизападен характер. Той не е бил бурна реакция срещу това да си лакей на Запада, както в Иран.

Сега Иран, с новия президент Хасан Рохани, се опитва отново да изгради умереност в своята теокрация и да възстанови отношенията си със Запада. В миналото подобни опити се проваляха. Но бъдещето на Близкия изток ще изглежда много различно, ако посолството на САЩ в Техеран - символ на нахлуването на ислямски радикали според представите на американците - бъде отворено наново, а Ислямската република стане по-свободна.

Нищо присъщо на исляма не го прави антизападен. Такъв го е направила историята. Ислямските революции бяха заявка за идеологическа независимост от Запада. Когато силата на Запада намалява, тази идея излиза от релси. Иранците ги тегли към Америка.

САЩ трябва да поддържат сърдечни отношения с Иран, също като с Китай, въпреки че имат с тях много разногласия. Пробив в отношенията би показал, че омагьосаните кръгове в Близкия изток могат да бъдат разкъсани. Вярвам, че посолството на САЩ в Техеран ще бъде наново открито до пет години, защото сегашната задънена улица се оказа безсмислена. Като отворим вратите за Иран, а не го държим навън, всичко ще е възможно, даже израелско- палестинският мир.

Ако арабите успеят да разберат, че Израел не е ционистки потисник, а най-успешната икономика в региона и изграждана 65 години модерна държава, те ще могат да си зададат правилния въпрос за откритостта, иновациите и прогреса. От своя страна Израел, отървал се от ролята на окупатор и потисник, може да гарантира бъдещето си на еврейска и демократична държава. Има и друго бъдеще за Близкия изток, проблеснало по време на Арабската пролетта. Но то първо трябва да бъде изтръгнато от здравите нокти на миналото.

БТА