Погледната от Вашингтон, сирийската криза само отчасти се отнася за химическите оръжия. Другият й важен компонент, поставен на карта, бе американският “авторитет” - това загадъчно качество, от което често се смята, че зависят американската и глобалната сигурност.
Една руска дипломатическа инициатива спаси Барак Обама от неблагоприятната перспектива да претърпи унизително поражение в Конгреса по въпроса за Сирия. Въпреки това цялостната картина остави впечатлението, че американският президент, политици и общество са все по-малко склонни да разположат военни сили - дори когато “червената линия” на САЩ бе премината. Това породи опасения, че американските съперници от Иран до Китай, скоро ще бъдат изкушени да изпробват решителността на САЩ.
Тази възможност несъмнено съществува. Тези обаче, които се притесняват, че американската мощ се опира на готовността на нацията винаги да налага спазването на нейните червени линии, гледат твърде тесногръдо на значението на думата “авторитет”, както го разбира една велика сила. Готовността да се спазват поетите ангажименти в областта на сигурността е само един елемент. Недопускането на сериозни грешки във външната политика е друга важна част от авторитета - също както поддържането на силна икономика и привлекателно общество. Най-големият удар за глобалната сила и престиж на САЩ през изминалото десетилетие бе нанесен от войната в Ирак и от финансовата криза през 2008 г. Нито едно от двете събития не бе свързано с нежелание да се защитава спазването на червена линия или да бъдат изстрелвани крилати ракети.
В действителност войната в Ирак даде урок, че една недобре замислена военна интервенция може да бъде много по-разрушителна за американската сила от каквото и да било колебание дали да бъде употребена сила. Истината е там, че вероятно и двата най-големи удара по репутацията на САЩ в рамките на половин век произтичат от неуместни военни интервенции, като в Ирак бяха повторени част от грешките, направени във Виетнам. Противно на това, най-големият триумф на американската външна политика - рухването на съветската империя - бе постигнато без да бъде произведен и един изстрел.
За консерваторите Роналд Рейгън е образец за силен президент - точно както Джими Картър и сега Обама - за слабост. Докато обаче Рейгън безспорно увеличи разходите за отбрана, той бе изключително внимателен що се отнася до разполагане на войски. Най-кървавата военна мисия по времето на Рейгън бе инвазията в Гренада с население 90 000 души. Когато 241 американски военнослужещи бяха убити в Ливан през 1983 г., Рейгън изтегли войските си от там. Бомбардировката на Либия по негово време бе краткосрочна наказателна акция, без да има за цел смяна на режима - нещо подобно на това, което Обама планираше за Сирия. В крайна сметка истинската сила при управлението на Рейгън бе икономическото съживяване вътре в страната, което помогна за възстановяването на самоувереността и престижа на САЩ във време, когато съветската икономика се разпадаше.
Обама несъмнено уцели момент, в който американската глобална мощ се опира на икономиката на страната - това свидетелства за неговата настойчивост, че Америка има нужда да се съсредоточи върху “изграждането на нацията у дома”. Възходът и падението на други световни хегемони през изминалите десетилетия потвърждава това. Във всичките три случая сраженията са довеждали до подкопаване на устоите на нацията. Съветската намеса в Афганистан бе един от последните гвоздеи в ковчега. Великобритания можеше да поддържа империя, докато не се наложи да плати цената на Втората световна война. Силата на следвоенна Франция бе подкопана от войните в Алжир и Индокитай. Тъй като Китай скоро ще изпревари САЩ като най-голяма икономика, Америка не може да смята, че е способна да си позволи да направи скъпоструващи военни грешки с дългосрочен ефект.
Но решителността на Обама да избегне нови конфликти в чужбина бе разклатена от употребата на химически оръжия в Сирия. Президентът и неговият екип бяха истински потресени от употребата на отровен газ - и също искаха да демонстрират, че американската червена линия наистина е от значение. Обама се опита да съгласува своите призиви за отговор с военни средства със своя собствен антиинтервенционалистки инстинкт, като неколкократно подчерта колко ограничени са неговите планове - “невероятно малки”, както казва държавният секретар Джон Кери. Но скептици повдигнаха очевидни въпроси, например какво ще постигне такъв ограничен удар; и дали една интервенция няма да доведе до друга.
Сирийската криза е класически заплетен случай - със силни аргументи и от двете страни в дебата. Въпреки че Обама води променлив курс, той все пак отправи заплаха, че ще използва сила - и предизвика промяна в позициите и на Русия, и на Сирия. Защото макар да е възможно руският президент Владимир Путин да е бил подтикнат да предприеме дипломатическата си инициатива заради своята непоказвана до този момент благосклонност към Обама, изглежда по-вероятно Москва да е действала бързо, защото е била истински уплашена от възможността за американска военна акция в Близкия изток. В този смисъл, като компенсация за всичките му несполуки, заплахата на Обама се оказа ефикасна.
Само една неразумна нация може да сметне факта, че Вашингтон не изстреля незабавно ракети срещу Сирия, за признак за това, че американската военна мощ вече е трайно извън играта в международните дела. САЩ остават доминираща военна сила в света, със своята дълга история на въоръжени намеси. Фактът, че Обама е решен да бъде внимателен и разсъдлив преди да предприеме военни действия, не означава задължително понижаване на американския авторитет. Напротив, това може да помогне авторитетът да бъде запазен.
БТА
