Евгений Дончев

Българо-китайският бизнес форум в софийския „Шератон“ вчера направи символична, но важна крачка към старта на истинския бизнес с азиатския гигант. След 21 години преход най-после българските управляващи осъзнаха необходимостта от специална китайска зона за производство, от която страната ни ще печели от евтини, произведени на място стоки, данъци, наета работна ръка. За китайците изгодата е ясна – произведените в членка на ЕС продукти ще търсят „отвътре“ реализация на големия европейски пазар.
Идеята безспорно е добра, но е жалко, че узряваше толкова дълго. Нейната полза бе осъзната от тогавашния вицепремиер Андрей Луканов още при визитата му в Специалната икономическа зона Шънчжън през есента на 1986 г., когато подготви нормализацията на двустранните връзки с визитата на Тодор Живков през следващата пролет. През изтеклия четвърт век двустранните икономически отношения преминаха през различни периоди, в които българският приоритет изобщо не бе Азия, а членството в НАТО и ЕС. Междувременно Китай се изкачи от 11-о място през 1987 г. до 2-ро в света през 2010 г. по обем на брутния вътрешен продукт и стана ясно, че тази държава вече не е хартиен дракон, а реален икономически гигант, който от магнит за чуждите капитали сам се превърна в голям инвеститор зад граница.
Вероятно това бурно развитие, както и фактът, че в исторически план България има активи за капитализиране (втори в света след СССР признаваме КНР и установяваме дипломатически отношения), доведе до споменатата положителна стъпка в преосмислянето изобщо на подхода към двустранното сътрудничество. Той не може, а и не трябва да е по-различен от използвания от Европейския съюз и Съединените щати, за които Китай е най-важен партньор и които не придават никакво значение на идеологическите различия.

Големият парадокс на двустранните отношения

Ако идеята се реализира, България ще стане първата държава извън Африка, в която ще функционира китайска специална зона. Смисълът на това понятие е инкубатор за привличане на високи технологии при облекчен данъчен режим и модерно производство. В това е и големият парадокс – след като страната ни пропиля с типичното българско безхаберие възможността да заеме макар и малка ниша на необятния китайски пазар (електрокари, биотехнологии), сега ще строи зона за китайски технологични продукти. Дано само територията на бъдещата зона бъде достатъчно голяма. Защото Китай днес произвежда абсолютно всичко с усвоеното за 30 г., откакто съществуват специалните му зони, западно ноу-хау – от битови електроуреди до съвременни автомобили, самолети и космически кораби. Това си личи и от структурата на двустранната търговия – ние изнасяме предимно суровини - медни руди, рафинирана мед и сплави, детайли от мед, необработено олово и др., докато от Китай внасяме предимно телефонни апарати, климатици, мебели, играчки, арматурни артикули, електроуреди, части за превозни средства, осветителни тела.
И още нещо. В България сме царе на грандиозните проекти и добрите намерения. Дано и идеята за китайската индустриална зона не се запомни само като добро намерение, защото в такъв случай единствената китайска територия у нас ще си остане „Илиянци“.