Държавата и пазарът трябва да се допълват
От 28 години нашата икономика функционира по принципите на „Вашингтонския консенсус”. Прилага се догмата за „по-малко държава в икономиката”. На времето Милтън Фридман дори казваше: „Държавата не може да решава проблеми, защото тя самата е проблем“. Благозвучна фраза с нулево съдъргжание. Тази догма се провали тотално в България и в другите източноевропейски страни през последните три десетилетия.
България трябва да възприеме концепцията за „регулирана пазарна икономика”, прилагана в цивилизованите държави по света. Наред с всичко друго, тя предвижда и активно участие на държавата, съвместно с пазара, в управлението на стопанската дейност. Това толкова повече се налага за България, поради слабостта и фабричните дефекти на нашето пазарно стопанство. Колкото по-слабо и допотопно е пазарното стопанство в една държава, толкова по-необходимо е участието на държавата в управлението на икономиката.
Трябва да се работи за връщане на държавата в икономиката и във всяка друга дейност не само като регулатор, но и като собственик и оператор на производствени предприятия. Това да се прави с предимство в най-важните структуроопределящи компании, във високотехнологични и експортни индустриални, транспортни, земеделски и други фирми, в научно-изследователски, иновационни и внедрителски дейности, в социално ориентирани дейности, в дейности, осъществявани в условия на естествен монопол. Желателно е да се използва и формулата за съвместна държавно-частна стопанска дейност.
Трябва да се прилага принципът: всички форми на собственост са равнопоставени пред закона и се доказват чрез лоялна конкуренция под икономическото слънце. Предимствата на една или друга форма на собственост се доказват в дейността на реалния пазар, а не в кабинетите на политиците и на учените – либерални схоластици. Формата на собственост и стопанисване трябва да обслужва живота на хората, а не обратното. Нека просперира тази форма на собственост и стопанисване, която е рентабилна и обслужва най-добре интересите на хората. Това е критерият за добра или недобра форма на собственост и на стопанисване.
Известно е обаче, че няма идеално функциониращ пазар.Няма и напълно лоялна конкуренция по много причини. Поради това не може да се разчита сляпо само на конкуренцията, особено ако има очевидни доказателства за „замърсена конкуренция”. И ако икономиката се управлява по авторитарни методи. В такива случаи първата корегираща реакция трябва да бъде регулативната намеса на държавата в защита на националните интереси и за предотвратяване на тежки социални последствия за най-уязвимите слоеве на обществото. На това основание може да се разчита на добре известните инструменти на регулираната пазарна икономика.
Основен принцип на управлението у нас след 1989 г. беше подмяната на тотално господстващата до тогава държавна собственост с частна. За това имаше известни основания поради абсолютизирането на държавната собственост, наричана произволно дори общонародна. Макар че с нея се разпореждаше шепа хора от партийната и държавната върхушка, без да се съветва с мнението на народа.
Това можеше да стане по много по-интелигентен, по-справедлив и безболезен за обществото начин.Държавните предприятия, които бяха рентабилни и конкурентни на пазара, не трябваше да се приватизират. По определен от закона начин и в духа на известния Указ 56, всеки предприемчив български гражданин можеше да създава частно предприятие, което да се конкурира на пазара на равностойна основа с действащите държавни и кооперативни предприятия.
Нерентабилните тогава държавни предприятия трябваше да се предложат за продажба на предприемчиви частни лица за оздравяване и по-нататъшно използване. Нали западните ни ментори и техните български слуги ни уверяваха, че частният сектор е по-рационален от държавния. Икономиката предлагаше широко поле за изява на претендираната по-висока ефективност на частната стопанска стопанска и друга инициатива.
Апологетите на частния сектор изглежда сами не вярваха на думите си. А искаха ние да им повярваме. Българските правителства предложиха всичко за масова продан. И най-вече привлекателните рентабилни предприятия. За това настояваха и продължават да настояват от МВФ и от Световната банка. При тази масова и скоростна разпродажба частниците изкупиха на безценица най-рентабилните и перспективни държавни предприятия.
И понеже не знаеха как да ги управляват или изобщо нямаха такива намерения, започнаха да ги ликвидират и разпродават машините им като скрап. В редица случаи дори неразопаковани от сандъците с които са доставени, съвсем нови машини се продаваха като скрап. Приходите от продажбата на скрап бяха по-големи от платеното от новите собственици при приватизацията. В продължение на десетина години скрапът беше важна съставка в българския износ. Дори само от това личеше престъпният характер на българската приватизация.
Разгърна се масова приватизация на безценица – невиждано в нашата история цинично престъпление спрямо няколко поколения българи, създали това богатство с труда и предприемчивостта си. Младото ни поколение не знае какви бяха мащабите на тази гигантска вандалщина. Това все още се укрива от него.
И до сега от никого не е потърсена сметка! Много от поръчителите и извършителите на това масово престъпление са все още живи, но от никого не е потърсена наказателна отговорност. Приватизаторите дори се гордеят с тогавашните си подвизи. И вместо да са зад решетките сега продължават да ни поучават как трябва да се ликвидира държавното имущество. Че трябва да продължи ускорената приватизация на все още неприватизираното държавно имущество.
А робски покорният, потънал в бедност български народ търпи и мълчи. Кротко мърмори в тесни кръгове и се възмущава за това безумие. Какво ли биха казали Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и другите поборници, а също и дядо Славейков, Вазов, Гео Милев, Смирненски, Вапцаров, ако бяха живи, за нашето продължаващо робско покорство!
Позволявам си да запитам моите сънародници – до кога ще търпим! Защо забравяме, че ненаказаното престъпление е покана за нови престъпления. Защо не виждаме, че в това са много от корените на настоящата ни масова бедност? Защо не проумяваме, че затова сме рекордьори в Европа по бедност и социална несправедливост. Защо не се поучим от достойното поведение на други европейски народи? В това число и на нашите съседи.
Макар и със затихващи темпове, поради намалелия брой обекти за приватизация, продажбите и концесионирането продължават и до сега. Крайно време е да се прекрати незабавно разпродажбата на богатството на България. Да се допуска приватизация и концесиониране само на губещи държавни обекти, за оздравяване и използване от частни предприемачи.
Сериозни подозрения буди граничещата с политически инат упоритост на правителството да концесионира модерното летище на София. Защото то работи сега с годишна печалба 150 млн. лв., която ще расте през близките години. Това е първото грубо нарушение. Намерението на правителството е да използва приходите от тази концесия за финансиране на оздравителни мерки в БДЖ. Това е второто грубо нарушение. Защото по закон от преди няколко години всички приходи от приватизация и концесии трябва да постъпват в Сребърния фонд и да се използват само за финансиране на повишение на пенсиите в бъдеще. Нека сегашното правителство знае, че настоящите отговорни министри - вносители за силовата концесия на летището, в недалечното бъдеще може и трябва да отговарят пред българския съд.
Както вече подчертах, двигател на икономическия прогрес е лоялната конкуренция, а не частната собственост. Тя не може да бъде сама по себе си такъв автоматичен двигател за предприемчивост и рационалност. Особено при авторитарно управление и липса на реално функциониращо гражданско общество, както е у нас. Световната стопанска практика потвърждава, че тя се изражда в стерилна или замърсена управленска среда. Особено при настоящата тотална доминация на световния финансов капитал.
Освен като активен регулатор на стопанската дейност, държавата трябва да участва пряко в собствеността на производствения капитал с дялове или акции и в управлението на най-важните компании на България. Държавата трябва да може да притежава и изцяло свои големи високотехнологични и експортно ориентирани предприятия, работещи в конкурентна среда и равнопоставени пред закона, като всички останали. По този начин държавните компании ще влияят с рационалното си стопанско поведение за спазване правилата на лоялната конкуренция от всички участници в нея.
Не трябва да се приватизират или дават на концесия нормално работещи предприятия, силно социално ориентирани дейности и естествени монополисти. Защото всеки монопол е опасен, но най-опасен е частният монопол, понеже най-трудно се поддава на обществен контрол. А главна задача на социално ориентираните дейности (здравеопазване, образование, водоснабдяване, чистота, отопление, осветление, градски транспорт, озеленяване на улици и площади, битова безопасност и други) е да задоволяват социални потребности на гражданите, а не да печелят.
Ако държавните предприятия са рентабилни в конкурентна среда, ако тяхната продукция се купува на пазара и спазват законите, няма икономически смисъл те да се приватизират. Ако някой не е съгласен нека го докаже. Това елементарно изискване беше нарушавано масово през последните 29 години, за да се подаряват държавни предприятия на предварително „избрани” лица – роднини, на политически и други приятели, на платили солиден корупционен данък.
Както посочих по-горе, щом частният сектор претендира, че е по-рационален управленец, а държавата е прахосник, нека поема губещи предприятия и да ги оздравява, а не да взема на безценица здрави и да ги унищожава. Това ставаше до сега у нас в масови мащаби. По този начин бяха подарени хиляди предприятия на „избрани купувачи“. И България загуби десетки милиарди лева от този гигантски произвол.
Частният сектор може и трябва да се развива. Но не като изкупува и то при съмнителни обстоятелства, добре функциониращи държавни или общински предприятия с разработен от години пазар, а като изгражда сам свои нови производствени предприятия и си създава пазар, като поема произтичащия от това риск. Този подход се прилага в някои европейски страни и е доказал рационалността си.
Частната и публичната собственост промениха изцяло социално-икономическата си физиономия и управленски функции в съвременния свят. Българската държава обаче не държи сметка за това. Член 17. алинея (2) на Конституцията гласи: „собствеността е частна и публична“, а алинея (3) продължава „частната собственост е неприкосновена“. За публичната собственост няма гаранция за неприкосновеност. Така беше създадена конституционна основа за гигантското разграбване на публичната собственост чрез престъпната приватизация и концесиониране през последните 29 години. Извършено беше огромно предизвикателство спрямо няколко поколения българи, създали това национално богатство.
Както посочих по-горе, наред с частния сектор, трябва да се развива и изцяло държавна стопанска дейност, а също и държавно-частно партньорство, в условията на лоялна конкуренция. Да се създават държавни и държавно-частни индустриални, земеделски, строителни, транспортни, изкупвателни, търговски, финансови и други компании, конкуриращи се свободно с частните. Желателно е да се създаде държавен или държавно-частен Целеви инвестиционен фонд с първоначален капитал от 2,0 млрд. лева, който впоследствие може да се разширява. Този фонд да предоставя кредит чрез Българската банка за развитие, само за изграждане на високотехнологични и експортно ориентирани индустриални, изследователски и други обекти.
Да се настоява за радикално подобрение на условията за концесия, за по-добра защита на националните ни интереси. През последните десетилетия са сключвани договори за концесия на наши обекти с концесионни такси 10-20 пъти по-ниски от преобладаващите в Европа и по света. Сроковете и условията на концесиониране трябва да се уеднаквят с европейските практики. Компетентните държавни органи трябва да проверят до края на 2019 г. договорите за най-големите концесии и при установени нарушения да се пристъпи към тяхната промяна или разваляне, независимо от давността. Виновните за това лица трябва да се накажат.
Извършваните в миналото очевидно неизгодни за държавата концесионни сделки не трябва да се защитават с формалните срокове за давността. Неспазването на давността сега се счита за нарушение на закона. А нима съзнателното масово ощетяване на държавата преди години е било съобразено със закона! Това важи и за приватизационните сделки, при които е ощетена съзнателно българската държава. Недопустими са предлаганите в някои случаи концесионни срокове до 80-100 години, което е колониална практика. За концесията на Софийското летище се предвиждат 49 години.
Трябва да се създаде силна държавна търговска банка, с разгърната клонова мрежа из страната, способна да провежда активна кредитна дейност, включително и целево ниско лихвено кредитиране на приоритетни високотехнологични национални проекти, а също и за кредитиране на малкия и средния бизнес при облекчени условия. На времето имаше силни възражения срещу приватизирането на ДСК и по тази причина, но те не бяха чути от правителствата. Ако не беше приватизирана, ДСК можеше сега да изпълнява тези функции.
В настоящите условия създаването на такава държавна кредитна институция може да се постигне чрез значително увеличаване на капитала и на клоновата мрежа на Българската банка за развитие? Да се внесе в Народното събрание проекто-закон за създаването и функциите на такава банка. Все в тази връзка да се внесе в Народното събрание и проектозакон за създаване на държавна или държавно-частна Експортна банка.
Трябва да се реабилитира и кооперативната собственост във всичките й форми и да се подпомага с инструментите на икономическата политика. Кооперативното движение има почти 130- годишна история и богати традиции в България. Първата българска кооперация е била създадена в 1890 г. Земеделски, потребителски и други кооперации съществуваха у нас и до Втората световна война. Пазарните фундаменталисти се погрижиха да смачкат и това оригинално българско творение след 1990 г. Време е то да се възроди. До средата на 2019 г. да се приеме Закон за кооперацията, който да урежда функционирането на различните видове кооперации. Да се препоръча и възраждането на производствените кооперации.
Трябва да се прекрати приватизацията на общински дейности и да се насърчава общинската собственост. Имам предвид градски транспорт, топлофикация, чистота, ВиК, строителство и ремонти, местна промишленост, търговска, ресторантьорска и хотелиерска дейност, снегопочистване, комунално-битови дейности и други. Да се преразгледат договорите за приватизация и концесия на най-важни общински обекти през последните 20-25 години и при установени груби нарушения в договорите и/или в тяхното изпълнение, те да се развалят, а дейностите да се върнат на общините. За целта да се направят необходимите законови промени по отмяна на давността.
Споменавам неколкократно за отмяна на давността, защото тя вече се използва за защита на масовите престъпления при приватизацията, концесионирането, държавните поръчки и други стопански сделки през последните 20-25 години. Това се „аргументира” със спазването на важния принцип за давността в правната теория и практика. То може да е логично, когато стопанските сделки са сключвани в нормални условия. В нашия случай не е било така. Известни са масовите престъпления при приватизацията и концесионирането, които не трябва да останат ненаказани. А нима законността е спазвана при масовото ограбване на обществено богатство през последните десетилетия!
Подходът трябва да е симетричен и в двата случая.На бруталните методи за отнемане на обществена собственост държавата трябва да отговори с брутални методи за нейното възстановяване, ако липсват формални законови методи. И в двата случая трябва да се прилагат еднакви правила и методи. Това е и логично, и справедливо!
Държавата, а там където се налага. Правителството, кооперациите и общините трябва да се завърнат и в посредническите дейности. Една от тези дейности е изкупуването на земеделски продукти от производителите, транспортирането им до тържищата или складовете на едро и продажбата им на търговците на дребно. Частни изкупвателни фирми, позовавайки се на мними пазарни условия, при неравностойни условия за договаряне, а често пъти и по договореност помежду си, изкупуват земеделските продукти на мизерно ниски цени и със спекулативни надценки от 200-300% ги довеждат до крайните потребители.
Ако не е възможно да се установи лоялна конкуренция, тази посредническа дейност да се поеме от държавни фирми, които по установен със закон ред, да изкупуват стоката от земеделските производители по справедливи цени, например по установени минимални изкупни цени, и при нормална печалба за различните фази на посредническата дейност да довеждат продуктите до крайния потребител с нормални посреднически надценки. Не е нормална масовата практика у нас 15-20% от крайната потребителска цена да получава производителят на стоката, а посредниците – 75-80%. В някои случаи във веригата на посредниците се нареждат 5-6 и повече субекта, без стоката да преминава реално през тях. Разбира се, без посредници в търговската дейност не може, но най-важен е производителят на стоката и той трябва да получава 65-75% от размера на крайната потребителска цена. Това ще осигури и по-ниски продажни цени за крайните потребители.
Трябва да се възстанови също персонификацията на собствеността. Във всяка акционерна или друга частна фирма трябва да се знаят реалните й собственици, с които, при нужда, да се водят преговори и/или да се търси отговорност. Хаосът с анонимната собственост на важни фирми у нас в стопанската, културната, медийната и друга дейност, трябва да бъде прекратен.
В държавните, общинските и частните фирми да се въведе доброволно акционерно участие на техния персонал с преференциални акции и съответно участие в управлението на фирмите. В тези случаи доходът на персонала ще включва договорените заплати, поощрителните премии и доходите от акционерно участие. Подобна система може да има редица положителни ефекти върху трудовия климат във фирмите, в приобщаването на персонала към дейността и бъдещето на фирмите и резултатите от тяхната работа. Подробностите от засилването на социалната корпоративна отговорност на българските фирми трябва да се уредят със закон, изготвен съвместно със синдикатите.
Необходима е преориентация на държавната икономическа и социална политика: от 29-годишното фаворизиране на крупния капитал и пренебрегване на наемния труд, към балансирана политика спрямо труда и капитала. Защото едните без другите не могат. Претенциите на някои работодатели, че „хранят 100 или 200 работника“ са глупаво недоразумение. Продължителното пренебрегване на интересите на трудовите хора и на специалистите в производството чрез изкуственото поддържане на ниски заплати може да бъде корегирано сега само с продължителна по-голяма грижа за тях, в това число и с по-бързо повишение на реалните им разполагаеми доходи – с 13-15% средногодишно през следващите години, дори при 4-5% повишение на производителността на труда. По този начин ще се додаде недодаденото на персонала чрез заплатите през изминалите 20-25 години (виж графиката). Самоцелната конфронтация между труда и капитала обаче трябва да се избегва.
Пояснение: горната крива показва растежа на БВП в съпоставими цени, а долната – на средната работна заплата. Ножицата между тях се разтваря.
Държавата следва да е обективен арбитър за постигане на справедливи социални компромиси между труда и капитала. Силовото налагане на интереси между тях е непродуктивно! Наред с всичко друго, България се нуждае и от траен социален мир в тези размирни времена у нас и около нас! А социален мир е възможен само когато има справедливост в обществото! За съжаление няма по-голям дефицит в България сега, от дефицита на справедливост! Държавната политика трябва да се справи категорично и бързо с този огромен и много опасен дефицит, който ерозира дълбоко обществените отношения от много години.
На 23 февруари 2018 г. българската общественост научи поредната шокираща новина. Най-голямата електроразпределителна компания у нас - ЧЕЗ, собственост на Чешката държавна фирма със същото име, е продадена за 320 млн. лева на миниатюрна частна българска фирма с капитал 50 хил. лева, без управленски и друг опит в тази област, потънала в дългове, с висящи съдебни дела, с потайни гаранции от български държавни банки, в нарушение на закона и на бизнес морала, но с 20-годишни приятелски връзки с българския министър на енергетиката.
Тази новина поражда много въпроси около политическия, икономическия, социалния и правния хаос и липсата на справедливост и политически морал в българската държава. Особено като се има предвид, че тази компания обслужва около 3 млн. души, голяма част от управлението на икономиката и националната сигурност на България. Това не е сделка между частни субекти за малка фабрика, примерно за столове или детски играчки, при чиято покупко-продажба държавата не е нужно да се намесва ако се спазват законите.
Във всяка цивилизована държава при сходна куриозна ситуация държавата се намесва незабавно. Най-често, прави подробно проучване и накрая взема съответното решение, включително и за обратно одържавяване от собственост на чешката държава в собственост на българската. Още повече, че предприятие като това, по начало не е трябвало да се приватизира. А в случая е трудно да се говори за приватизация, след като и продавачът и купувчът са държавни фирми на две европейски държави от ЕС. Най-високо поставени лица в София нарекоха подобно решение за одържавяване – шега.
Изходът от тази комедия е ясен: незабавна категорична намеса на държавата за възстановяване на нейната собственост в тази важна за националната ни сигурност дейност. Ако властите продължат да бездействат българските граждани трябва да ги принудят силово да защитят националния ни интерес! Ако управниците не се грижат за националния интерес, гражданите трябва да излезат на улиците на българските градове и села да го бранят от такива арогантни посегателства!
Ако трябва да обобщя: Българската икономика следва да функциионира като „регулирана пазарна икономика”. Това означава съчетаване на ролята на държавата и на пазара, които ще се допълват и подпомагат взаимно. В сравнение с настоящото положение, ролята на държавата ще нарастне значително – и като регулатор, и като непосредствен стопански оператор. Държавата ще формулира стратегическите цели на развитието на икономиката и на обществото и тяхната конкретизация в няколко най-важни национални приоритета. Държавата ще разработва национални и секторни стратегии, програми и политики за постигане на тези приоритетни цели.
Както подчертах и по-горе, държавата ще бъде не само регулатор на стопанската и друга дейност, но и оператор в някои най-важни стратегически направления, между които стратегически структуро-определящи високо технологични и експортно ориентирани производства, различни видове инфраструктура, посреднически стопански дейности, развитие на науката и иновациите, демографското развитие, здравеопазването, образованието, културата, пенсионното дело, най-важни социални програми, опазването на околната среда, интеграцията в Европейския съюз, икономическите и политическите отношения с другите страни, сигурността и отбраната.
