Провалът на Уолстрийт дискредитира неолибералният модел в днешния свят. Америка и останалите развити демокрации преминаха през дълъг период на деиндустриализация, през който започна застой в промишленото производство, довел до криза на заетостта и намаляването на доходите на много американци.
Имам две забележки по повод на връзката между икономиката и външната политика. Първата се състои в това, че трябва да различаваме вътрешноикономическите и вътрешнополитическите ограничения на властта. Втората, това е доводът в подкрепа на новия концептуален подход към интеграция на политиката и икономиката.
Политическите ограничения на американската власт
Ще започнем с първия въпрос, засягащ различията между вътрешноикономическите и вътрешнополитически ограничения на властта. Вътрешноикономическите ограничения са свързани с наличието на икономически ресурси у американската държава в съотношение с ресурсите на другите политически сили, с темповете на икономически растеж, а също с бюджетната устойчивост, лежаща в основата на такъв модел на растежа. Вторият въпрос е свързан с това, в каква степен политическата система може да превръща наличните ресурси в ефективна външна политика и политика на сигурност. Последното можем да си представим като някакъв дисконтов процент, прилаган към първия. Този процент може да бъде различен за различните политически образования. В много дискусии на тема американски "упадък" /или отсъствието на такъв/ не се прави никаква разлика между основополагащата икономическа база и политическия дисконтов процент. Смятам, че американското общество не се намира в упадък, защото общата ситуация в икономиката днес е достатъчно благоприятна. Но ми се струва, че политическата система на страната е изложена на значително загниване.
Днес от всички големи политически играчи в света най-висок дисконтов процент съществува за Европейския съюз. ЕС като цяло е малко по-голям по брой на населението и по обем на БВП, отколкото САЩ /но не по показател на глава от населението/. Освен това, той е постигнал определени успехи в превръщането на своята икономическа сила в политически резултати /например, по въпроса за износа в Африка на своята политика по ГМО/. Но като цяло ЕС не разполага със строга йерархична структура за взимане на решения /което е направено преднамерено/, която би могла де делегира пълномощия и ресурси на изпълнителния орган. На ЕС му е трудно да бъде силен унитарен играч. Това в най-голяма степен се прояви във външната и отбранителна политика, където неудачите на ЕС в стабилизирането на Балканите през 90-те години, а също и неговата неспособност да попречи на САЩ да нахлуят в Ирак през 2003 се признават от всички. Но този дефицит на политическа решителност се разпространява и върху икономическата политика, в рамките на която Европейската централна банка има много по-малки пълномощия и автономия, отколкото Федералният резерв на САЩ.
И обратното китайският дисконтов процент е доста нисък, защото там управлява доста дисциплинирана Комунистическа партия, която не допуска никакво вътрешно инакомислие. Да, възникват някои въпроси за контрола на партията над Народно-освободителната армия на Китай /НОАК/, но няма сериозни свидетелства, че това е съществен проблем. Основите на китайската икономическа мощ се преувеличават, но тази мощ бързо нараства, превръщайки се стремително в политическо влияние в Източна Азия.
Политическият дисконтов процент за САЩ е традиционно по-висок, отколкото за ЕС, но по-нисък, отколкото за Китай. Аз бих казал, че през последните години той нараства, което означава, че годната за използване сила от Америка е по-ниска от нейния потенциал.
Не мисля, че в краткосрочна и средносрочна перспектива съществуват някакви фундаментални икономически ограничения за възможностите на Америка да остане главна господстваща държава в света. Американската икономика най-накрая се върна към растежа, оседлавайки енергийната революция, случваща се в страната, и през 2014 темповете на растеж могат да достигнат 3%. Отношението на дълга към БВП в Америка достигна своя връх през 2009, възлизайки на 12% /това включва всички показатели - федерални, а също така на местно и щатско ниво/. Но през миналата година то намаля до 6%, а по данни на Бюджетното управление на Конгреса, през тази година този показател ще се понижи до 4%. В бъдеще предстоят проблеми с реалния дефицит, когато нашето застаряващо население стане още по-голямо, а разходите за здравеопазване нараснат и в началото на следващото десетилетие увеличат това съотношение. Дългосрочният проблем с дефицита е много сложен и сериозен, но той може да бъде решен за сметка не реформи в областта на правата за получаване на социална помощ, а не чрез съкращаване на жизнено необходими разходи /тук се включва и отбранителния бюджет/. Ако ние не успеем да решим проблема с правата за получаване на социални помощи, тогава в отбранителната и външната политика ще се появят сериозни ограничения. Струва ми се глупаво да се свива превантивно отбранителния бюджет, за да се урегулира проблемът с дефицита, защото това не е решение на самия проблем.
Но въпреки това смятам, че политическият дисконтов процент, който превръща икономическата мощ в годна за използване на международната сцена сила, за САЩ се увеличава в резултат на политическата поляризация във Вашингтон. Това до голяма степен е проблем на политическия елит, а не толкова на обществото. Не съм убеден, че в американското общество по вътрешноикономическите и културни проблеми съществува по-голямо разделение, отколкото това, което по-рано съществуваше по въпросите на външната политика. След две скъпоструващи войни в Близкия Изток двете партии станаха много по-внимателни в своята подкрепа за интервенциите и силовата външна политика. В Републиканската партия за пръв път от две поколения се появи значителни изолационистко крило под водачеството на такива политици като сенатор Ранд Пол. Даже по болезнения въпрос за електронното следене от Агенцията за национална сигурност няма разкол на републиканци и демократи; по-скоро, разделението ще се появи в двете партии.
Днешната разлика - това е далеч по-разрушителната междупартийна атмосфера във Вашингтон, където на практика всеки политически проблем става повод за политически битки и печелене на точки. Това означава, че Конгресът е много по-малко склонен да делегира на изпълнителната власт въпросите на външната политика. По тази причина и президентът се старае по-рядко да използва превантивно своите властови пълномощия.
Доказателство за това са последните година-две: убийството на посланик Стивънсън в Бенгази и текущите преговори по ядреното досие с Иран. Както се отбелязва в един неотдавнашен сенатски доклад, администрацията на Барак Обама е допуснала многобройни грешки в действията си, довели до смъртта на посланик Стивънсън, но това като цяло са били грешки и неправилни оценки на чиновниците от средното звено /не е изключено и на самия посланик/, но не и на Хилари Клинтън и на президента Обама. Вината на администрацията не е в опита да укрива, а в опита да принизи значението на този инцидент по време на предизборната надпревара. Въпреки това политизирането на този случай накара Вашингтон да се тревожи в продължение на половин година. Заради него той се отказа от всякакви рисковани действия в своята близкоизточна политика и днес придава повишено значение /което и без това изглежда прекалено/ на самозащитата и сигурността на дипломатите, наричайки това първостепенен приоритет в американската регионална политика.
Също така неотдавна в Сената беше представен законопроект, където подробно се излагаха условията за окончателното ядрено споразумение с Иран. Това е безполезно посегателство върху дискреционните пълномощия на изпълнителната власт. Трудно можем да разберем как ще доведем до край толкова трудни преговори, ако Конгресът предварително поставя толкова строги условия и задачи. Естествено, това в никакъв случай не означава, че администрацията трябва да получи картбланш; Конгресът трябва да разгледа и утвърди споразумение, което ще се появи в резултат на преговорния процес, защото много от действащите санкции са въведени законодателно. Но това далеч не е най-добрият начин за водене на преговори.
Крайният резултат от политическата поляризация се състои в това, че контролът над външната политика премина от президента към Конгреса - също както по времето на споровете по повод на Виетнам през 70-те години и Централна Америка през 80-те.
Нови подходи към интеграцията на икономиката и политиката
Вторият въпрос е концептуален и засяга нашите възгледи за съотношението на икономическата политика и политическия курс.
Започвайки от времето на Роналд Рейгън /1981-1989/, САЩ най-активно се обявяват както за икономически либерализъм /той много често бива наричан "неолиберализъм/ в световната икономика, така и за демокрация в политическата област. Смята се, че тези неща са неразделно свързани, представлявайки изначално благи цели, оказващи си една на друга взаимна подкрепа.
Икономическата част от тази концепция е известна като "Вашингтонския консенсус" /тип макроикономическа политика, която в края на ХХ век беше препоръчана от ръководството на МВФ и Световната банка за прилагане в страните в икономическа и финансова криза/. Това е серия от мерки за либерализирането на системата за свободна търговия, за приватизация и дерегулиране и общо съкращаване на държавния сектор. Икономическата либерализация по англо-американски, а не по европейски континентален модел е възприета като най-благоприятна за налагането на либералната демокрация в целия свят. Либерализацията трябва да доведе до икономически растеж, а той на свой ред да увеличи броя на средната класа, която би се отнасяла критично към авторитарните режими. Икономическата свобода беше смятана за част от пакета с либерални политически права.
Политиката на разпространяване на икономическа либерализация и демокрация даде резултати. Затворените по-рано икономики на бившите комунистически страни от Източна Европа, Китай, Индия, а също така много развиващи се страни се отвориха насреща на глобалната икономика. В периода от 1970 до глобалната криза от 2008 обемът на световното производство се увеличи четири пъти - преди всичко в резултат на либерализацията. Макар демокрацията днес да не е установена във всички големи икономики по света, броят на изборните демокрации се увеличи от 35-40 до малко над 100 към днешна дата.
Но този предимно американски подход за интегриране на икономиката и политиката има реални ограничения. И от момента на възникването на първите признаци на азиатската финансова криза през 1997 този модел се сблъсква с все повече проблеми. Икономическата либерализация има два много важни недостатъка.
Първият се състои в това, че либерализацията работи много по-добре в реалната икономика, отколкото във финансовия сектор. В края на 90-те години сред икономистите съществуваше почти пълно единодушие по повод на това, че по-свободните и интегрирани в световен мащаб финансови пазари ще създадат по-ефективна система за инвестиране на капиталите, следователно по-силен растеж. Но излезе, че глобалните финансови пазари невинаги са ефективни; там възникват различен вид балони, мании и ирационално богатство. А цената в крайна сметка се плаща от данъкоплатците. Струващият ни се безсъмнен растеж от началото на ХХІ век беше илюзорен и се основаваше на прекалено рисковани банкови операции. Страни, като Мексико, Тайланд и Южна Корея бързо изпаднаха в беда, следвайки американските съвети и откривайки през 90-те години своите сметки на капитални активи. Страните, които се отказаха от либерализацията, например, Китай, се защитиха от разрушителното въздействие на волатилния спекулативен капитал. САЩ се натъкнаха на своя мина, когато в края на 90-те години се отказаха от регулаторния режим на закона Глас-Стигол и отвориха своите врати за наплива на ликвидност от Китай и останалите новопоявили се пазари. Всичко това съдейства за началото на финансовата криза през 2008 и доведе до най-сериозния спад от времето на Великата депресия.
Вторият недостатък и свързан с разпределението. Както се посочва в статията на Майкъл Спенс, глобализацията и неограничаваният от нищо научно-технически прогрес породиха доста неблагополучни последици по въпросите на разпределението. Америка и останалите развити демокрации преминаха през дълъг период на деиндустриализация, когато започна застой в промишленото производство, породил криза на заетостта и намаляване на доходите на много американци от работническата класа. Междувременно, при високообразованите американци се наблюдава съществено увеличение на доходите, както и при същия този космополитен световен елит.
През 90-те години и първото десетилетие на новия век САЩ загубиха значителна част от своята производствена база и веригата доставки в Китай и други азиатски страни. Отчасти това беше неизбежен резултат от надпреварата на капитала за по-високи печалби; но той можеше и да не приеме толкова крайна форми, както стана в действителност. Стоейки под лозунга за борба с протекционизма, САЩ пасивно наблюдаваха как Китай обезценяваше своята валута и изсмукваше към себе си американските работни места. Икономистите настояваха, че ние не трябва да смесваме политическите цели и съображенията за икономическа ефективност, а в същото време нашите конкуренти постъпваха коренно противоположно.
Първите фази на този период на либерализация бяха полезни за глобалната демокрация, защото средната класа се разпространи по цял свят. Някога това ще предизвика демократизация в Китай. Но този период оказа негативно въздействие върху демокрацията в развития свят и в САЩ. Заедно с растящото признание на факта за неравномерното развитие се появи популистка реакция на отхвърляне на този елит, на който му е изгодна глобализацията. В настоящия момент този популизъм не отслабва демокрацията в развития свят. Но в крайна сметка неравното разпределение на плодовете от икономическия растеж е способно да отслаби легитимността на демократичната система.
Според мен, проблемът се състои в това да се намери друг път за интеграция на икономиката и политиката, в който няма да има място за темпераментния неолиберализъм от 90-те години,и в същото време да няма връщане към популизма и преразпределението, подкопаващи растежа. Към днешна дата никой в САЩ и Европа не е дал ясно описание на това, как трябва да изглежда този модел. Ще се наложи да развенчаем растежа като единствен икономически показател и да повишим значението на заетостта и разпределението. Трябва да определим нова по-обширна роля за държавата, по-конкретно, в сферата на регулиране на финансовите пазари. Трябва да концентрираме вниманието си върху заетостта на средната класа и да помислим над това, как да насочим иновациите в сферите, където се използва ръчния труд. Това явно ще помогне да съхраним производствената база и веригите доставки близо до САЩ.
В международен план изработването на такъв модел ще бъде много важно за поддържането на американското лидерство и "мека сила". Заради провала на Уолстрийт неолибералният модел в нашия свят е дискредитиран, и такива страни като Бразилия и Аржентина се връщат към лошите си навици по въпросите на индустриалната политика и субсидирането. САЩ трябва да помислят как да видоизменят неолибералния модел, признавайки своята предишна липса на умереност, но да запазят сърцевината на открития международен ред. Свободната търговия и отмяната на държавното регулиране не трябва да бъдат нашите единствени цели. В действителност установяването на нови стандарти и правила в международния банков сектор са изключително важно изискване, ако желаем да избегнем поредната финансова криза, от която пострадахме преди пет години. Но вътрешната стабилност и използването на "мека сила" в чужбина е невъзможно без други подходи към икономическата политика. /БГНЕС
-----------------
Франсис Фукуяма е американски социолог, политолог и политически икономист. Той е водещ научен сътрудник на Института за международни изследвания "Ф.Спогли" към Станфордския университет; член на външнополитическата работна група за "Голямата стратегия". Неговата книга "Политическият ред и политическият упадък: от индустриалната революция до глобализираната демокрация" ще излезе през октомври 2014. Статията е публикувана в "The New Republic".
