Войната в Ирак се приближава към своего рода самоналожен пик. Общественото разочарование е осезаемо. Конгресът сигурно ще настоява за ускорено, или дори пълно, изтегляне на американските сили. Призивите за политическо решение най-вероятно ще се множат. Прибързано изтегляне обаче би довело до катастрофа. То няма да сложи край на войната, а ще я премести в други райони като Ливан, Йордания или Саудитска Арабия. Войната между различните иракски групировки ще се ожесточи. Демонстрацията на американско безсилие ще направи още по-дръзки радикалните ислямисти и ще ги радикализира още повече - от Индонезия и Индия до предградията на европейски столици. Изправени сме пред редица парадокси. Военна победа, в смисъл на установяване на правителство, способно да налага решенията си в целия Ирак, не е възможна в допустимата за американския политически процес времева рамка. Не може обаче да се измисли и политическо решение, ако не се взема предвид положението на място. Това, от което се нуждаят Америка и останалият свят, не е едностранно изтегляне, а от визия на администрацията за траен политически край на конфликта. Изтеглянията трябва да са резултат на политическо решение, а не обратното. Никой от съседите на Ирак, дори не и Иран, не е в състояние да доминира положението при противопоставяне на всички други заинтересовани страни. Възможно ли е при тези обстоятелства да се изгради трайно решение? Отговорът трябва да се търси на три равнища - вътрешно, регионално и международно. Заинтересованите страни на вътрешнополитическо ниво - шиитите, сунитите и кюрдите - са обект на настоятелни американски призиви да постигнат национално помирение. Но не е изненадващо, че групи, които векове наред са вчепкани в кръвни вражди, се затрудняват в усилията си да решат разногласията си по конституционен път. Те се нуждаят от подкрепата на един дипломатически процес, който да осигури международна поддръжка за прилагането на сключени вътрешнополитически споразумения или за удържане на конфликта, ако не успеят да се споразумеят и Ирак се разпадне. Целта на американците би трябвало да е международно споразумение за международния статут на Ирак. Това ще е проверка дали съседите на Ирак и някои по-отдалечени държави са готови да претворят общите концепции в съгласувани политики. То би дало правна и политическа рамка за борба с нарушенията. Това са смислените критерии, по които да изпробваме изтеглянията на американски сили. Причината подобна дипломация да се окаже изпълнима е, че продължаването на сегашната иракска криза изправя всички съседи на Ирак пред все повече проблеми. Колкото по-дълго бушува войната в Ирак, толкова по-вероятно става страната да се разпадне на верски признак. Турция многократно подчерта, че ще се противопостави със сила на такова разпадане заради радикализиращото влияние, което би оказала на многобройното й кюрдско население една кюрдска държава. Това обаче би въвлякло Турция в нежелан конфликт със САЩ и би отворило една "кутия на Пандора" на други подобни намеси. Саудитска Арабия и Йордания се боят от шиитска доминация в Ирак, особено ако има опасност режимът в Багдад да се превърне в сателит на Иран. Различните кралства в Персийския залив, най-голямото от които е Кувейт, се озовават в дори още по-застрашена позиция. Поведението на Сирия вероятно ще става все по-двусмислено. Връзките й с Иран са едновременно претенция за сериозен статут и потенциално слабо място. При мъдра и решителна американска дипломация дори Иран може да стигне до извода, че рисковете от продължаващи смутове превишават изкушенията пред него. Иранските лидери сигурно вярват, че имат попътен вятър, че моментът е уникално благоприятен за осъществяване на хилядолетни видения за възкръснала персийска империя или обрат в разцеплението между шиити и сунити в полза на шиитите. От друга страна, ако там има предпазливи лидери - което остава да се установи - те може да стигнат до извода, че за тях е по-добре да възприемат тези предимства като разменна монета в преговори, отколкото да ги рискуват в спор за регионална доминация. В крайна сметка никой американски президент няма да приеме иранска доминация над региона, щом станат известни всички произтичащи от това последствия. Русия ще има свои причини да се бори срещу иранска и радикална ислямистка доминация над Персийския залив, главно заради страха си да не се радикализира собственото й ислямистко малцинство. Като прибавим и международната реакция на ядрената му оръжейна програма, предизвикателството на Иран може да бъде прието от лидерите на страната като прекалено рисковано. Когато и ако Иран стигне до тези изводи, ще трябва да се изпълнят две условия. Първо, никоя сериозна дипломация не може да почива на допускането, че САЩ ще са в позицията на молещия. Америка и съюзниците й трябва да проявят убедителна за Иран решимост да отстояват жизненоважните си интереси. Второ, САЩ ще трябва да изразят дипломатическа позиция, която признава легитимните интереси на Иран по отношение на сигурността. Подобни преговори трябва да започнат в един истински многостранен форум. Двустранни американско-ирански преговори биха усилили всички фактори на нестабилност в региона. Защото ако Ливан, Йордания, Саудитска Арабия и Кувейт, които се доверяват предимно на САЩ по отношение на сигурността си, бъдат убедени, че наближава съвместно владение на Иран и САЩ в региона, надпреварата за благоволението на Техеран може да предизвика разпадането на всички ангажименти. В многостранна рамка САЩ ще могат да водят индивидуални разговори с ключовите участници, както стана на шестстранния форум за Северна Корея. Подобен форум вече съществува - конференцията на ниво външни министри, която неотдавна се състоя в Шарм ел Шейх. В интерес на САЩ е да превърнат конференцията в работеща инициатива под силното и дискретно американско ръководство. Целта на подобен форум ще е да дефинира международния статут на възникващата иракска политическа структура чрез редица взаимни задължения. Ирак ще продължи да е суверенна държава, но ще приеме да се постави под някаква форма на международни ограничения в замяна на конкретни гаранции. При подобен вариант водените от САЩ многонационални сили постепенно ще се превърнат в агент по тази договорка, подобно на босненското споразумение на Балканите. Всичко това изисква международни усилия в три насоки - интензивни преговори сред иракските партии, регионален форум като конференцията в Шарм ел Шейх за изработване на международен преходен статут на Ирак и конференция с по-широко участие за установяване на въпросите с мироопазването и контрола на поетите ангажименти. Останалите страни в света не могат безкрайно да се правят на зяпачи в процес, който може да ги обхване заради пропуските им. Нито международната система, нито американското обществено мнение ще приемат като постоянно решение един американски анклав поддържан единствено от американски военни сили в толкова нестабилен регион. Тук описаната концепция цели да установи нова международна рамка за Ирак. Това е решение, предизвикано от политическото и военно положение на място, а не от изкуствени крайни срокове.