Стоян Кирчев Забелязали ли сте, че когато българските президенти имат да кажат нещо важно на нацията, те почти никога не го правят там, където му е мястото. Най-естествено би било нашите ръководители на държавата да се обръщат към народа в храма на държавността, там където се коват законите, сиреч в парламента. Но засега те систематично го загърбват. Когато навремето президентът се зовеше председател и този висок държавен пост се заемаше от Петър Младенов, той изрече най-важната реплика в живота си на стъпалата пред Коня, а не в пленарна зала: "По-добре е танковете да дойдат!" Когато Желю Желев пожела да покаже жълт картон на правителството на Филип Димитров, той избра като декор тучната морава на Бояна, вместо да застане очи в очи със своите в Народното събрание. Когато Петър Стоянов изтръгна от душата си сърцераздирателния призив "Иване, кажи си, те ще те разберат!", той пак беше хвърлен някъде в публичното пространство, а не там, където му беше мястото. И на неделния маратонски брифинг на президента Първанов, в който бяха лансирани смели идеи за промени, видяхме как той загърби банките на парламента в полза на НДК. А предложенията на държавния глава за мажоритарна избирателната система, за нов партиен модел, срещу корупцията, за статута на Косово си бяха едно чисто обръщение към нацията по американски модел. Съвсем друга тежест щяха да придобият те, ако бяха направени пред депутатите. Изглежда всички досегашни български президенти имат фобия от НС. И може би с право. Защото каквито и правилници да гласуват народните избраници, парламентарният им етикет е на много ниско равнище. Крайно време е да се поучат от американските си колеги. Точно днес президентът Буш произнася годишното си Обръщение за състоянието на съюза. Каквито и грешки да е допуснал в управлението си, честта и достойнството на стопанина на Белия дом ще бъдат опазени благодарение на железния сенатски протокол, който се спазва педантично от демократи и републиканци. Не защото Буш е симпатяга, а заради уважението към президентската институция. Когато бъде въведен пред конгресмените, президентът никога не се представя с име и фамилия, а с държавния си пост. Сиреч хората се сменят, институцията остава. И ако някой е в несъгласие с държавния глава, той може да ръкопляска не на неговата политика, а на президентството като такова. И управляващи, и опозиция посрещат президента с овации и ставане на крака. Патриотичните аплаузи са израз на добрия тон, независимо от политическите пристрастия. Речта на висшия държавен ръководител също често е прекъсвана от ръкопляскания. Но етикетът забранява на присъстващите членове на Висшия съдебен съвет да взимат каквото и да било отношение към нея. Висшите военни в залата е прието да ръкопляскат на президента единствено по въпросите на отбраната и националната сигурност, но в никакъв случай по въпроси на вътрешната политика. Задължителното клише в обръщенията на всички американски президенти е "Състоянието на съюза е стабилно". Тук отново добрият тон изисква всеобщи ръкопляскания на крака не заради приноса на дадения ръководител, а по патриотични причини. Представете си в българския парламент някой президент да каже: "Състоянието на България е добро", когато то не е цветущо, каквото понастоящем е това в Щатите. Със сигурност ще прозвучат освирквания и дюдюкания, подигравки и подмятания, издаващи политически провинциализъм. Може би затова българските държавни глави не се чувстват уютно на площад "Народно събрание". И след като нашите избраници се научиха да се обличат в "Армани", ще е хубаво да стигнат и до следващото ниво на елегантност. Да почитат институциите, които сами коват.