Чавдар НАЙДЕНОВ 60 дебели лелки се грижат за 67 деца и юноши, повечето от които са с вид на етиопчета по време на страшен глад . На 10-годишни деца китката е дебела колкото два пръста на възрастен, на ръст са колкото 5-годишни. Телца, насинени от леглото, рани по главите (удрят се в прътите на леглата поради дефицит на сетивни усещани, обясняват психолозите). Дава им се минимум вода. Явно за да не се налага често да се сменят памперси. Питат лелките – защо е толкова слабо това дете, защо не взимате мерки? А те с мила добродушна усмивка отговарят – ами то е от болестта. В дома има стая с играчки, водно легло за рехабилитация и плувен басейн. Но никакви занимания не се водят. А това обрича малките слепи или глухи деца на имбецилност. Васка е около 16-годишна и тежи само 16 кила. Допреди година е ходела и танцувала, способна е да отговаря на въпроси, но на този етап костите й се чупят като клечки. Лелките мажат счупения й крак с крем, вместо да извикат фелдшер да й сложи шина. И тя е на път към отвъдното. Където са заминали 3 деца за 8-те месеца на снимките на филма на Би Би Си „Изоставените деца на България”. Трояката реакция Да бъдем справедливи – подобно нещо може да се случи навсякъде по света. И се случва. Потресаващото в случая е друго – реакцията ни. Тя беше трояка. Първо, се засигнахме и се нахвърлихме с люти обиди върху английските филмаджии. Второ, разни отговорни фактори захванаха да внушават, че всъщност проблем няма - такъв е животът. След излъчването на филма три жени министърки – на социалните грижи, на правосъдието и на евроинтеграцията, посетиха дома и останаха доволни. Според Масларова те, дечицата, са болни, те толкова могат. Още по-категорична беше Грънчарова: „Децата ни посрещнаха с радост. Емилия Масларова познаваше повечето от тях по име, те нея също.” „Деца с тежки умствени и физически увреждания се раждат – казвам това с огромна печал – навсякъде по света.” Вярно, „няма професионални грижи в модерния смисъл на думата”, но е трудно да се осигурят специалисти. Какви толкова модерни грижи се искат, за да не мориш някого от глад? Впрочем смисълът на казаното е ясен: и със специалисти, и без тях тези деца са обречени. Само че това не е вярно. Пример. Преди 6 години южноафриканката Елсаби Лоу посещава сходен дом в Добромирци и обръща внимание, че едно от децата с диагноза церебрална парализа пъди мухите, които кацат по него, докато лежи. Това е Лора, нямо скелетче, на седем години и тежаща седем кила. Прогнозата й според лелките е да си отиде до един месец. Лоу го отвежда в София, където диагнозата е отхвърлена. Взима го в Южна Африка, захранва го със специални възстановяващи храни, осигурява му специализирана рехабилитация и обучение. Наскоро семейство Лоу доведе момичето и го показаха по телевизията. То е напълно в ред, говори три езика – африкаанс, английски, български и малко турски, защото част от възпитателките й в България са били туркини. Директор на англичани вяра няма Трето, което вече надхвърля всяко въображение, заинатихме се и решително отказваме каквато и да е, дори напълно безкористна помощ. След първото излъчване на филма група британски учители и рехабилитатори от училище за деца с увреждания заявиха, че искат да помогнат - да покажат най-елементарни неща – захранване, рехабилитация, занимания и игри с децата. И какво направило министерството? Отказало да даде писмено разрешение за влизане в дома. А какво направила директорката? Заявила, че няма вяра на англичани. Позволила само да преподадат в селското читалище на лелките на теория как се прави всичко това. Накрая англичаните си тръгнали обратно с шестте куфара със специализирани пособия – шини, играчки, приспособления, които стимулират сетивата, понеже не са имали възможност да покажат как на практика се употребяват. Жестоки хора ли сме ние, българите? Ако не, защо болните над 70 г. са принудени да лъжат за възрастта си, ако искат да дойде „Бърза помощ“. Защо все гледаме да затворим инвалидите, тежко болните, старците в най-затънтения край на страната и да ги оставим без надзор, докато с местни сили се образува поредната демо версия на Ловеч и Скравена. Още Хана Аренд в книгата си за Айхман анализира баналността на злото и се опитва да намери отговор на въпроса как е било възможно надзирателите в концлагерите да си вършат работата, без да са нито садисти, нито психопати. И установява, че работата не опира до жестокост и садизъм. Културен шок Ние просто сме в преход. Колкото и да е странно, тъкмо в по-„колективистките” общества често се проявяват далеч по нехуманни нрави и взаимоотношения. Вътре в рода и разширеното семейство цари взаимопомощ, настойничество и грижи. Извън него обаче е друго. По наблюдения на нашия учен Михаил Минков, последовател на Хеерт Хофстеде, в Северозападна Европа колите спират и изчакват пешеходеца, у нас пешеходците стоят на кръстовище без светофар и изчакват, докато колите се източат, а „в Иран колите минават на червена светлина, а пешеходните пътеки са, за да се газят хората”. Защо – пешеходците са чужди. Така че ние сме в една междинна зона между Запада и Изтока, между миналото и бъдещето. Учим децата си на послушание към родители и прародители, а в трамвая – да не отстъпват място на възрастните и майките с деца. Понеже – чужди са. С други думи в сравнение със западните общества в нашето в по-голяма степен цари хладина към „чуждите” почти толкова, колкото доброжелателност към „своите”. Т.е. изоставянето на децата, превръщането им в чужди и бездушното им обричане на смърт има общ корен с нихилизма към всичко социално и цинизма към законите и честността в политиката. Заради което периодично даваме на англичаните поводи да се потрисат. Причината - те имат развито чувство за солидарност с друг човек, независимо какъв е той, нещо, което ние все още не сме в състояние да проумеем. Нарича се културен шок. Резултатите са видими с невъоръжено око. България е еврорекордьор по изоставени от родителите си деца изобщо и болни такива в честност. В страната има още 26 дома като този в Могилино. По оценка на министерството домът в Могилино е на средно ниво. Интересно, какво означава ниско ниво?