Люба Кулезич Две депутатки – Мария Капон и Елеонора Николова – завчера обявиха, че създават нова дясна партия. Нарекоха я ни повече, ни по-малко ЕНП. Двете дами разшифроваха абревиатурата като Единна народна партия, но е ясно, че става дума за умишлен дубликат на европейското трибуквие ЕНП. Зад него малцината избиратели с неизцерени партийни неврози разпознават името на политически медикамент, считан за надежден при десни здравни разстройства. Европейската народна партия все още се лансира като панацея за болестите на българската десница, каквото и да се подразбира у нас под „десница“. Очевидно, идеята за местно ЕНП е да подмами привърженици, като се представи за двойник и местен филиал на християндемократите в Европарламента. Съмнителният почин Но починът на двете десни дами е съмнителен, защото мнозинството от избирателите не се влияе съществено от старанията на ЕНП да влее авторитет или коалиционна практичност във вените на тукашни формации, търсещи легитимация чрез експортни идейни етикети. Пример. Два месеца преди парламентарните избори през 2001 г. елитът на евроконсерваторите зрелищно пристигна на висш форум в София, а БНТ пространно отрази пледоариите на знакови фигури от ЕНП в полза на управлението на ОДС и правителството на Иван Костов. Драстичната загуба на властта през юни обаче показа, че повечето от гласувалите българи не са се трогнали от щедрите европейски гаранции за християндемократическата праведност на тогавашното СДС. Днес може да се твърди, че отказът от реформаторски хъс и от промяна на политическия модел под заслона на европейските християндемократи пресече пътя на Костов, в частност и на десницата, по-общо казано. Редно е да се изследва дали не беше историческа грешка подмяната на реформаторското призвание на СДС с консерватизма и присъщото му подозрение към промените. Обърканата координатна система Защото в обърканата координатна система на българското “ляво” и “дясно” консервативната тенденция се пада по наследство на БСП. Необходимостта от модернизация и промени се проявява като центробежна сила в нея. Това е трагикомедията и на сегашното й участие в управлението на страната. Такава равносметка би спестила на сегашната десница поне паническото й клетъчно делене напук на прокламациите за обединение. Това навежда на сравнения с болестната динамика на процесите в раковите клетки под кухия лозунг на едно зле избрано лечение. На този фон могат да намерят разумно обяснение и сегашните бунтовни и отцепнически драми в ДСБ. Те протичат като емоционална битка за либерализация на партийния режим, но без отказ от “почит спрямо консервативните ценности”. Поне така твърди във вестникарските си изповеди на разочарован от проекта ДСБ богословът психиатър Николай Михайлов. Подобни опълчения срещу партийното статукво доскоро изглеждаха немислими в партия, сплотена около харизматичен лидер като Костов. Възможно е обаче да се потвърди на практика подозрението, че интеграцията на партията в българската политическа среда през християнството и консерватизма я обричат на естествен изолационизъм. Капсулирането в окопите на отчаяния антикомунизъм, отпадащ от публичния дневен ред, може да се разтълкува като последица от сгрешено позициониране в политическата география. Опозиционни начинания на ДСБ са по правило експертно прецизни и често белязани с мрачния огън на “свещена война” срещу статуквото с неговата морална еластичност и цинични консенсуси. Те оставяха обаче привкус на умозрителна риторика вместо очакваните идеи за реформи на самата политическа система, пригодена да произвежда дефектна демокрация, т.е. олигархия, а не автентично политическо представителство. Новите партии са предварително остарели По същата тази антиреформаторска причина дори и новоизлюпените десни партии изглеждат предварително овехтели производни на прехода. Набързо навлечените одежди на ЕНП не могат да скрият генетичния им дефицит на либерални и реформаторски нагласи, които да влязат в синхрон с масовото отхвърляне на досегашния политически модел в България. Не е чудно тогава, че макар и основател на нова партия, Мария Капон предъвква изтърканата мантра за “икономически растеж”, “по-богата нация” и т.н. Няма и помен от програма за радикална реформа на досегашното съотношение между държава и свободна инициатива, което запушва кръвоносните съдове на гражданското общество. А това става във все по- хронично и конспиративно поддържано отсъствие на равнопоставеност на българите пред закона. Дефицитът на демокрация се храни от политическа философия, консервирана в подкрепата си за пропорционална избирателна система. Тъкмо на нея се крепи както олигархията, така и израждането на партийните организми в тоталитарни образувания, срещу което ритат и бунтарите от ДСБ. Но остават късогледи за истинската диагноза. Защото вече е ясно, че обликът на партиите се определя не само от исторически натрупвания и особености на националния манталитет. Отказът от реформиране на пропорционалната избирателна система без изключения ги превърна в апаратни чудовища, произвеждащи корумпирани клики. Засукан урок по математика Но автентичното реформаторско поведение е тема табу дори и сега, когато десницата трескаво се пъпкува. Едно от доказателствата, че консервативното вкопаване в традицията и осланянето на външни авторитети не водят до очакваната електорална любов, е колебливият курс към избирателна реформа, подет от СДС. Новият лидер Пламен Юруков създаде очаквания за радикален завой към по-либерална политическа философия в разбирането за демокрация и за партийно строителство. Но засега смелостта му стига до толкова сложни съображения за “префернциалност”, че превръща самата идея за гласуване в засукан урок по математика. От това следва, че гъбарството в изборния ден ще стане още по-популярно занимание. Затова пък псевдореформаторството вероятно ще бъде по-жестоко наказано. Докато т.нар. Популизъм” ще се намества в освободените пространства, преоблечен предвидливо в европейски маркови костюми.