Живко Желев Този текст можеше да бъде написан и в “деня за размисъл” преди парламентарните избори в Русия. Защото в случая няма нужда от прогнози. От доста време там всичко е ясно. За сведение на онези, които проявяват интерес към сибирската мечка, ще кажа, че самите руснаци предпочитат да именуват този ден като “день молчания”. А за най-спечените русофоби се налага да съобщя, че това няма нищо общо с “мълчанието на агнетата”. Масовият човек в тази огромна страна гласува за “Единая Россия”, но всъщност за Владимир Путин. Това е положението. На всичкото отгоре - гласува с “подавляващо” мнозинство. Не съм сигурен дали думата “подавляващо” не е русизъм и дали няма нещо общо с руската “надавить”. Което означава - “да насмотам”, “да навра в миша дупка”. Иде реч за опозицията, както се досещате. Но защо руският човек не е такъв, какъвто ни се иска да бъде? Защо не е някакъв безгрижен либерал, който фриволно подскача по Червения площад, наслаждавайки са на демокрацията? Защо, вместо да обсъжда качествата на отделните партии, той мрачно мълчи и гласува по съветски? Не е задължително да влизаме надълбоко в “загадъчната славянска душа”. Достатъчно е да надникнем в анализите на сериозните западни издания. Като “Лос Анджелис таймс”, който през март миналата година написа: “Демокрацията”, която Путин на пръв поглед унищожи, не беше истинска, а псевдодемокрация, управлявана от корумпирани и жестоки олигархически кланове. Под тяхно давление и с подкрепата на либералните елити Елцин през 90-те години фалшифицира изборите, потискаше опозицията и започна кървавата и абсолютно ненужна война в Чечения. При това с поддръжката на Вашингтон. За обикновените руснаци, поддържаната от Запада “демокрация” означаваше безпомощно да наблюдават как “либералният” елит граби страната и превежда огромни суми в западни банки в полза на икономиките на други държави.” Авторът на тези редове е Анатол Лийвен, старши експерт във вашингтонския фонд “Карнеги” (Carnegie Endowment for International Peace) и старши научен сътрудник в New America Foundation, тоест трудно може да бъде обвинен в симпатии към Москва. В родината си той може да бъде обявен в най-лошия случай за “пацифист”. Подобни оценки пълнят страниците на сериозните издания от Северна Америка до Италия. Това, което става в Русия през последните няколко години, буквално разцепи наблюдателите на два лагера – тези, които тотално отричат “путинизма” като връщане към управление от съветски тип, и тези, които се опитват да разберат каква е същността на процесите там. Парадоксалното в случая е, че колкото по на запад отиваме (“Таймс”, ”Гардиън”, “Ню Йорк таймс”, “Нейшън”) любопитството се увеличава за сметка на голото отрицание. Избирателите разединени, народът - обединен Същността на ставащото в Русия е непонятно и заради пословичния руски мистицизъм. Цяла плеада от съвременни политолози се опитват да го обяснят именно по този начин. И наистина – има достатъчно аргументи в полза на твърдението, че руският дух е сложно съчетание от азиатщина и европейско мислене. Един от най-изявените и приближени до Путин негови апологети Владислав Сурков в лекция пред актива на “Единая Россия” излага подобни тезиси: “За да разберем как ще се развива демокрацията в Русия... трябва да определим архетипните, неотменими свойства на руската политическа култура... уникалната матрица на националния начин на живот, характера, мирогледа... Забраната да се създават политически партии по регионален, религиозен или професионален признак идва да каже, че те, партиите, трябва не само да разделят избирателите по възгледи и убеждения, но и да ги обединяват около общи ценности. Избирателите - разделени, народът - обединен. Това е принципът на руската многопартийност... Казват, че у нас личността измества институциите. Струва ми се, че в нашата политическа култура самата личност е институция. Далеч не единствената, но най-важната.” Тези витиевати фрази до голяма степен обясняват защо във въжделенията на имперски настроените евразийци Москва е обявена за пряк наследник на византийската столица Константинопол. Сурков, който минава за един от интелектуалците на политическото инженерство, не случайно говори пред актива на “Единая Россия”. Самият Владимир Путин, оглавявайки изборната листа, в пряк текст каза, че от тази партия има какво още да се желае. Под дъжда на собствените им аплодисменти той заяви пред “единоросите”, че програмата им е неясна като идеология, че сред тях има “проходимци” и че не е желателно представителите на крупния бизнес, които “безспорно са уважавани хора”, да се бутат в партийните листи. Като допълнение към тези “забележки” може да се тълкува и прословутото открито писмо на Виктор Черкесов, директор на Федералната служба за контрол на наркотиците, който, заставайки в защита на свои служители и “честта на пагона”, написа в прав текст: “По онова време се обсъждаше конфликта между “либералите” и “чекистите”. На “чекистите” се вменяваше някакъв реакционен консерватизъм, стремеж за възстановяване на сталинизма и всевластието на “органите”... Но падайки в бездната, постсъветското общество се закачи именно на тази “чекистка” кука. И увисна на нея. А на някои им се искаше то да падне на дъното и да се разбие окончателно... В началото на 90-те страната преживя пълна катастрофа. Известно е, че след всяка катастрофа системата, рано или късно, започва да се събира отново около онези свои части, които са успели да съхранят определени системни свойства.” Ново системно програмиране Коментаторите, които познават извътре Кремъл и неговия пълновластен господар, нееднократно са подчертавали, че Путин не е просто някакъв идеалист. И може би вече си дават сметка, че той подлага Русия на ново системно програмиране. Всички се надяваме, че тази “системност” най-сетне ще престане да убива журналисти, да отравя несъгласните, да арестува хора като Владимир Буковски не просто защото е дисидент, а защото не пресякъл улицата “как положено”.