Чавдар Найденов На миналите местни избори най-пленителна бе появата на Коалиция „Ваклин Стойновски за Бургас” (КВСБ). Най-вече заради откровеното название. Няма „ляво”, няма „дясно”, няма „европейски път” – името на шефа е достатъчна платформа. И – няма шега - КВСБ успя да вкара 5 съветници в общинския съвет. Мъча се да си представя как протича сбирка във формация с такова име. Точка едно: член на КВСБ внася предложение да бъде избран говорител. Очевидно, това трябва да е някой , който най-добре разбира позициите и идеите на КВСБ. И кой може да е той? Ваклин Стойновски. Г-н Стойновски преодолява присъщата си скромност и, подчинявайки се на мнозинството, приема трудната задача. След което в кратка реч обещава да работи в тясно взаимодействие с председателя на КВСБ, т.е. със самия себе си. Късо съединение във веригата от посредници Откъде дойде тази мода на едноличните партии? Защо всички партии, появили се у нас през 21 век – НДСВ, „Атака“ и ГЕРБ – са тъкмо такива? И ще има ли още? Мнозина се опитват да сведат спецификата им до платформена особеност – че са „популистки”. Принципната им отлика обаче е функционална – в начина им на взаимодействие с механизмите на властта. При демокрация цялата власт произтича от народа. Народът я осъществява било пряко чрез референдум, било чрез свободно избрани от него представители. На теория. На практика чрез безумно дългата верига от посредници на народната воля – партии, шефове на агенции, лобисти, брокери – демокрацията се превръща в нещо точно противоположно – във волята на един елит. Как става това? Едноличната партия е начинът да се направи късо съединение в тази верига от посредници на народната воля, за да се изрази тя по-силно. Народът избира не пълноценни представители, а една политическа звезда. И тъй като системата е пропорционална, избирателите оформят този акт като гласуване за депутати, чиято единствена мисия е да връчат властта на въпросната звезда. Оттам нататък от нея се иска само тясно да взаимодейства със собствената си персона в двуединството й на премиер и председател на управляваща партия. Като добавим и огромното й влияние върху правоприлагането – чрез квотите за съдебната власт – виждаме, че става дума за почти диктаторска власт. Само дето Европа налага тя да трае 4 години между изборите. Две паралелни конституции Така се получава, че у нас съсъществуват две паралелни конституции. Според писаната народният представител защитава интересите на всички граждани и отговаря за действията си само пред тях. „Обвързването със задължителен мандат е недействително”. Според неписаната е длъжен сляпо да следва общата линия на партийната група. Според писаната той трябва да гласува по съвест. Според неписаната той е длъжен автоматично да гласува съгласно решението на лидера и дори няма нужда да знае какво е то. Защо тогава да не остави картата си на свой колега? За да му размахват под носа разноцветни химикалки? Логически погледнато, двете системи са несъвместими. На практика обаче и двете имат подкрепа, т.е. легитимност. НДСВ просто е първата партия, която публично издигна като приоритет неписаната конституция. И с това нагледно продемонстрира както нейните дефекти, така и дефектите на едноличните партии. Пример. На 3-тия конгрес на НДСВ три хиляди души видяха, че около две трети от залата вдигат ръце за Панайотов, а за Антония Първанова и Владимир Каролев далеч по-малко. След което им бе обявено, че вторите двама са избрани, а първият не е. Би следвало дружно да ревнат. Но, доколкото всички са назначени от Симеон, очевидно мошеничество би било да използват формалното си право и да изберат в ръководството някого, когото той не желае. В резултат едни предпочетоха аритметиката, други – любимия фенклуб. Получи се разцепление. Защо? Всъщност причината е в самия Симеон. Той поиска да бъде извадено името му от названието на партията, признавайки с това, че не е вечен. Значи назначените от него хора трябваше да потърсят друга опора, примерно да започнат да сe държат сякаш наистина са избрани, наистина са политици. От което обаче следва, че вече не можеха да стават фигуранти в комични сценки. Мнение има, но още не се знае какво е Другият недостатък на едноличните партии е, че не пасват на публичния характер на властта. Симеон не може да се клонира на 5 хиляди души, които да заемат всички постове и да действат в пълна сплотеност. Но тъй като платформа е самият той, никой не можеше да каже какво е становището на НДСВ по даден въпрос, преди да му „дойде най-накрая времето”. Това, а не някаква маниерност е причината за високопарния, безсъдържателен и самодоволен слог, който се наложи лека - полека не само в жълтите среди. Той изразява дълбоката истина, че опитният политик има вярно и категорично мнение по даден въпрос, но още не знае какво е то. В сблъсъка си с писаната неписаната конституция търси лостове, за да надделее. И засега успява, тъй като практически не среща съпротива. Симеон беше обещал през 2001 г., че има механизми да накара всеки, който не е оправдал доверието му, да се оттегли. Но бунтът на „Новото време” показа, че не е така. Бойко Борисов отчита това. Той поиска и получи от всички издигнати кандидати декларация , че ако напуснат или бъдат изключени от групата съветници на ГЕРБ, едновременно с това ще подадат и оставка от заеманата длъжност. В обратен случай ГЕРБ си запазва правото "публично да обяви становището си по моите (на кандидата, б.а.) действия,...включително да уведоми обществото за конкретни факти, свързани с моето поведение, както и данни за личността ми". Т.е., ако съмишленикът има някакви тайни прегрешения, това е залог за вярност към каузата. И това не само се смята за естествено. Б. Борисов печели не на последно място благодарение на репутацията си, че ще държи здраво юздите на „тези мошеници”. На този фон е смешно, че взеха да се сипят предупреждения за „путинизация”. Това е наглост! Ние я измислихме. Още когато Путин ходеше под масата.