Палми Ранчев „Знаеш ли колко жалки ми изглеждат сега даскалите с всичките им стачки и искания за повишаване на заплати?“, започна един мой познат, с когото се срещам винаги случайно. Този път на „Графа“ в началото на пазара откъм „Седмочисленици“. „Сещаш ли се какво имам предвид?“ Не беше трудно да се сетя. Въпреки че в първия момент, да си призная, дори не го забелязах. Чудех се от кои домати да взема - едните бяха меки и на сравнително прилична цена, а другите - само заради относителната им твърдост - двойно по-скъпи. Погледнах го, без да реагирам, защото се опасявах, че беше прозрял колебанията ми. Изглеждаха ми почти толкова жалки, колкото и исканията на даскалите. Сигурно защото познатият беше с ново яке и шал с лъскава нишка около врата. Моят шал беше на около десет години. Поне така отбеляза жена ми, преди да изляза. Нима е знаела, че ще срещна този познат и около врата му ще има шал с лъскава нишка? Лично аз никога не бих го носил. Нямам нищо против модата. Но поне да не беше с лъскава нишка. Е, отказах се да избирам домати. Щяхме да минем засега и с лютеницата. Наистина с изтекъл срок на годност, ама само преди три дни. Добре, че срещнах този познат. Усмихнах се с благодарност и се приготвих да го изслушам. Според външния си вид добре се справяше с живота. „Хората, да знаеш, какви пари въртят – продължи той.- А някакви си лелки и чичовци се борят за левчета. И дори се налагаше да доказват, че не само парите ги интересуват. Умират от глад, ама трябва да мислят и за духовното си развитие. Много, много нещастни ми изглеждат сега, да знаеш“. „Ами то си е пълно нещастие да преживяваш с толкова малко пари - съгласих се.- И всеки ден да ходиш на работа“. Говорех за учителите, но имах предвид и себе си. Нужно е да има един минимум, така мисля, след който да имат право на каквито и да било претенции тези, срещу които протестираш. Иначе е наистина жалко да размишляваш на глас за проблемите и на образованието, и на каквото и да било друго. „Ама ти какво си се сетил за учителите? Те повечето забравиха, че са стачкували. Нали не си учител?“ „Бодигард съм – отвърна моят приятел. - И сега се връщам от специален курс. Ще охраняваме диаманти на най-голямата световна фирма за скъпоценности. „Шопар” се казва. Името й са го избрали специално. Ще снабдява с диаманти родните шопари. Една бройка струвала по сто бона евро“. Засмях се и възкликнах - иска да каже, цели двеста хиляди лева. „Тия, дето си играят с парите, отдавна са в еврозоната. Само малките заплати се смятат в левове - поясни моят познат. - Защото тогава парите изглеждат що-годе прилични. В евро са направо жалки“. Но диамантите са само в евро. „Кой ще ги купува тези диаманти?“- попитах и направих учудена физиономия. „Как кой? Нашите си големци. Кога бяха с бели чорапки и еспадрили, кога започнаха да си купуват вратовръзки по три бона и нагоре и какво ли не още“, възкликна той. Май само за диаманти по сто бона парчето не беше ставало дума. Е, вече става дума. „Ами ти - попитах го - защо не стана навреме мутра? Или поне политик? Така и така работиш като бодигард“. „Кандидатствах - отвърна той,- ама не ме взеха. Казаха всички места отдавна били заети. Бодигард казвам, попитат ли ме какво работя, само за авторитет. Иначе съм обикновен пазач, каза с натъжен вид той. На диаманти и на каквото друго има за пазене“. Исках да му напомня, чe все пак си е купил ново кожено яке и шал със светeща нишка. Замълчах и се замислих. Как след няколко дни щели да продават диаманти по сто бона парчето.