По какво си приличат българското ДПС (Доган) и Демократическата партия в САЩ? Защо са изпаднали в парализа и не смеят да се борят?
Анализ на Евгений Дайнов.
Лесните времена раждат политици, които не само не могат да се справят с кризи - те губят и способността да разпознават единствения си съюзник при борбата с кризите: гражданството, от което произлиза властта и за чието благо съществува политиката изобщо.
Вече два месеца съм поразен от сходството между българското ДПС (Доган) и американската Демократическа партия. Нападнато от валяка Пеевски, ДПС изпадна в парализа като зайче нощем на пътя, замръзнало пред идващия автомобил с очи, вперени във фаровете му. Малко по-късно американските демократи, попаднали на пътя на блицкрига, отприщен от Доналд Тръмп срещу демокрацията, заеха същата поза.
Лидерът на "ДПС - Ново начало" Делян Пеевски Снимка: BGNES
И двете партии до днес не могат да помръднат, въпреки постоянните призиви към тях да се вземат в ръце и да се съпротивляват - не само в името на общото благо, но и на собственото си оцеляване. Дори не могат да задействат най-елементарния (предполага се) инстинкт - на самосъхранението. Защо?
Колкото повече наблюдавам двете партии (а и в двете има хора, с които общувам), толкова повече стигам до извода, че причините за тяхната парализа са едни и същи, колкото и различни да са по своето естество и своята възраст българската и американската демокрация.
Политиката не е канцелария
И ДПС, и Демократическата партия в САЩ прекалено дълго време имаха прекалено лесен живот. И двете се бяха слели с институциите (и с финансите) на държавата. От политици, преодоляващи всякакви препятствия и съпротиви в името на общото благо, се бяха превърнали в администратори, местещи хартийки от една купчинка на друга. Зрелите поколения при тях се занимаваха предимно с личното си благополучие, произлизащо от местенето на хартийки. Бяха забравили какво е да се бориш, включително за сметка на личното си благо. А "младата смяна" и в двете партии бе изначално възпитавана в стила "който слушка - папка". Колкото по-тихичко и без излишни движения придвижваш хартийки и разпределяш бюджети, толкова по-хубава кариера ще направиш: след пет години ще бъдеш депутат, след още пет - заместник на заместника, а след още пет - заместник на главния. Буйните, непокорните, мечтателите, смутителите на канцеларската тишина - т.е. истинските "по природа" политици - бяха избутвани встрани.
Политиката обаче не е канцелария. Политиката е постоянна борба - срещу ограничеността на ресурсите, срещу глупостта, срещу враговете на установения ред. Може да има временни затишия, но на този тепих е абсолютно неизбежно рано или късно да излезе истински побойник. Срещу него канцеларските плъхчета нямат абсолютно никакви шансове и той - Пеевски у нас, Тръмп в САЩ - минава през тях като танк през трабант.
От какво се страхуват демократите в България и в Америка
В подобни случаи ние в България доскоро знаехме от собствен опит нещо, на което американците тепърва се учат: когато политиците се парализират, инициативата се връща в ръцете на гражданите. Техен ред е да излязат на тепиха с характерните за тях инструменти: подписки, протести, движения, бдения и т.н. При една работеща демокрация подобно директно включване на гражданите в политиката би следвало да даде кураж на техните представители в политиката, които да се отърсят от летаргията и да се заемат с работата, за която са избрани, вместо да се крият под бюрата от върлуващия бабаит.
Едно от последните решения на Тръмп бе да закрие министерството на образованиетоСнимка: Nathan Howard/REUTERS
У нас това от време на време се случва: от граждански мобилизации се родиха СДС, ДПС, ДСБ, Да, България, Продължаваме промяната и не само. Досега обаче (освен в случая със СДС през 90-те години) подобни партии не успяват да възстановят политиката като арена на работа за общото благо. ДПС междувременно се е сгушило в полите на управляващите - сакън, да няма избори, да не се наложи да се тръгне сред хората. В САЩ засега процесът изобщо не е тръгнал, ако не броим турнето под надслов "Не на олигархията!" на двамата демократи Бърни Сандърс и Александрия Окасио-Кортес. Иначе гражданска мобилизация и протести виждаме дори в Америка всеки ден, но политически резултат - не. Защо?
Работата е там, че в момента, в който гражданите се задвижат като пряка политическа сила, техните представители започват да се плашат от тях. Демократите в Америка са убедени например, че мнозинството американци са тръмписти или някакви анархисти, които е по-добре да си седят у дома по диваните. Демократите в България се страхуват, че българите "по природа" са путинисти и популисти и затова е по-добре да се страни от тях.
Коварството на "лесния живот"
Обективните данни не показват, разбира се, нищо подобно. У нас процентът путинисти спада стремително и непрестанно - в момента е максимум 15 на сто, при две-трети изрична подкрепа за битуването на страната в компанията на колегите от НАТО и ЕС. В Америка подкрепата за Тръмп също спада постоянно, а ударите по джобовете на американците дори още не са започнали истински. Въпреки това политиците предпочитат да следват страховете си, а не да мислят трезво. Това също е част от проблема на "лесния живот": колкото по-дълго живееш в удобен за теб пашкул, толкова повече твоето поведение се определя не от разума и волята ти, а от самовнушенията и страховете.
Положението в Европа като цяло е малко, но не много по-розово. Когато дойде часът на изпитанието, водещите европейски политици - за разлика от ДПС и ДП - се оказаха адекватни на ситуацията, превръщайки се в бойци пред очите ни. Бъдещето на Европа не бе оставено в ръцете на гражданите. Същите тези европейски политици обаче на свой ред се страхуват от гражданите си - страхуват се включително да им обяснят като на пълнолетни хора за какво става дума и какво се очаква от тях.
Например: въпреки цялото говорене за рязка финансова мобилизация за защита от агресията на руснаците, европейските политици продължават да се страхуват, че техните граждани няма да приемат финансови неудобства в името на сигурността си. Това е детинско. Европейците много добре знаят, откъде идва опасността и каква е тя. Който политик се запретне да им обясни нещата така, както Чърчил ги обясняваше на англичаните през 1940-а година, внезапно ще открие, че макар да не е Чърчил, хората ще го разберат и ще се съгласят на временни неудобства в името на общата сигурност.
Времената вече не търпят глезльовци
Представителката на Демократическата партия в САЩ Александра Окасио-КортесСнимка: Jason Connolly/AFP via Getty Images
Всичко опира до страха от това да се обясняваш на хора, които не са като теб. Аз, бродещият из селата, го правя непрестанно и мога да гарантирам: не боли. Но ако прекалено дълго си живял пред камерите в столицата, очевидно е много по-лесно да се опиташ да удължиш "лесните времена", като си седиш сгушен в пашкула на себеподобните.
Време е разглезените от лесните времена политици да се запознаят с народите, които представляват. А ако ги е страх да се появяват сред хората из прашни села и кални градчета - сред онези, от които произтича властта и заради благото на които съществува и политиката, и държавата - е време да сменят професията.
Времената вече са трудни и не търпят глезльовци.
