Митко Новков Авитохол, знаете, е легендарният родоначалник на прабългарския род и народ. В “Именник на българските ханове” за него пише: “Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината на] змията - дилом, [месец] девети - твирем.” 300-те години живот на Авитохол говорят красноречиво за митичния му характер. Той е нещо като библейския Мутасалем, което дава още по-голямо основание на българите да се гордеят с него и да го издигат за свой пръв хан владетел. Познавам един художник, който, кажи-речи, на всякоя бременна жена, своя позната, предлагаше, ако роди момче, да го назове с името Авитохол. Или като компромис, ако не Авитохол, то поне с някое друго име от именника. Та да премине това име през вековете, както българският род е минал през вековете, мотивира се той. Че сме (се) минали през вековете, минали сме (се) и още как. Но не оттук иде вдъхновението на моя приятел, а от митичната Авитохолова древност, която вероятно го дарява с усещането, че е потомък не на обикновени номади, а на въобще неслучаен държавно-творчески етнос. Петър Добрев развива тази теза – дето българин минал, все държава оставял. Сеели сме държави след себе си като... да не казвам като какво, че не е особено прилично. Случайно и закономерно по български Изобщо по българските ширини и дължини хич не върви нещата да стават случайно. А да си някой случаен пък никак не е добър атестат: “Остави го, случаен човек”, казват и с това затварят навеки дискусията – въпросният “случаен човек” е вече прочетена книга. В България всичко трябва да става необходимо, закономерно, по силата на неотменни исторически закони. Който е чел кинигите на Божидар Димитров, знае – тук случайности няма, всичко е нужно, първо и велико. Закономерно. Аспарух е спрял на Дунава закономерно, приели сме православното християнство закономерно, под властта на османските турци сме попаднали закономерно. Дори свободата са ни дали първия път руските, а следващия път съветските воини отново закономерно... Обаче най-закономерното от всичките закономерни неща е, че българската държава е с древна история, с древни прадеди и с древни корени. Опиянението (ни) е от благородния сумрак на изминалите години, от меднолъскавата патина на времето. То, времето, е нещото, което винаги ни е вълнувало нас, българите, и ни е карало да го възвеличаваме: няма за нас по-голям гъдел от това, че сме най-старата държава в Европа. 1300-те години ги изтъкваме винаги, когато можем, изтъкваме ги непрекъснато, сякаш с нещо ще помогнат в днешния ден. С нищо не помагат, разбира се, чак понякога пречат, но тръпката и блясъкът им стоят. Нали помните или поне сте прочели, че най-грандиозното събитие през социалистическите години на България беше празнуването точно на 1300 години българска държава? И тогава се видя, лъсна направо като въшка на сиромашко чело грандоманията на малкия и незначителен народ: въздигна се огромното чудовище НДК в центъра на София, беше скулптиран един лош паметник, който столичани по-късно напълно справедливо нарекоха “Петохуйника” заради грозотата му. Отделно други прояви и филми. Най-мащабният беше “Хан Аспарух”, който за чужбина вървеше със заглавието “Величието на хана”. Забележете: “Величието на хана”. Пак величие. Няма с какво друго да вървим, освен с “величие”, но което сами си приписахме/приписваме. Трябва непрекъснато да показваме, че българите не сме случайно племе, а напротив – част сме от Европа, че и повече – ние сме по-добрата част от Европа, макар по-ощетената. Като чалгата Всичко това обаче не си остана в далечната 1981, а продължава и сега. Българското Министерство на външните работи заедно с Министерството на култура подаряват на официалните чужди делегации книга с безумното и донякъде обидно за тях заглавие “Българите – първите европейци”. Автор е самозван професор по история – Божидар Димитров, но въпреки това назначен на престижната длъжност “директор на Национално-историческия музей”. Един подход към историята, който прилича на интерпретациите, които нашата чалга прави на балканските ритми. Хваща нещо, което е истинско, и го превръща в друго, което е пошло. Нещо като “дънките ш’ти цепна в първата европейска тоалетна”. Авитохол и “Именник на българските ханове” са сред главните основания на подобни претенции за древност и историческа значимост и величие. Имали сме ханове във времена, когато другите народи са ходили с кожи, следователно трябва да бъдем уважавани. А целият проблем е, че гордо се пъчим с историята си, но нищо не правим за настоящето си. Сякаш – след като сме толкова древни, другите са ни длъжни. И понеже, естествено, не са – ги подозираме в световна конспирация срещу България. Тя просто е била силна някога, била е Велика България, и това нещо тези мръсни и гадни завистници не могат да