Кристин Димитрова Неотдавна голям плакат на Азис и Китаеца в полуцелуваща се поза беше свален от софийските билбордове. Организация “Джемини” постави въпроса защо разни цицести фолкзвезди могат да рекламират из цяла България водки, ракии и мастики, докато двама голи до кръста мъже, предизвестяващи идването на нов телевизионен канал, успяха да се задържат пред публичното внимание едва няколко дена. В реакция на това се надигна облак от хомофобски пръски, като че ли плакатът при свалянето си беше пльоснал право в бистрите води на единствено възможното привличане между хората. Струва си обаче да погледнем на тези силно дискутирани образи и от друга гледна точка. Тяхното слагане и махане, ревнивите аналогии с певиците и напълно безпроблемното минаване на останалите реклами, независимо какво има на тях, говори само едно: в България победи едно изкуство и това е чалгата. Чалгата е територията, която събужда споровете. Чалгата е най-добрата реклама на новия канал. Чалгата се превърна в най-малкото общо кратно между хората у нас. То е толкова малко общо кратно, че “кратното” е изчезнало и е останало само свързващото общо. Какво се случи с тези, които правеха триредни опашки около фонтана в подлеза на НДК, за да си купят Чандлър? Появи се Азис и те разбраха, че Чандлър никога не им е трябвал. Чалгата весели душата, не изисква никаква предварителна грамотност и предоставя безброй интересни биографични факти за срещи и раздели. Междувременно какво стана с българското кино? Известно време се финансираха по три сценария от Националната художествена комисия. Тази есен и това спря да се случва. А и вече никой не вярва, че българският филм може да му каже нещо. Като че ли „Спайдърмен“ може. Но в “Спайдърмен” седиш и броиш луксозните, макар и безсмислени ефекти. А когато идеш на български филм, те е страх, че режисьорът от пет години не е правил нищо, вече не разчита на публика въобще и единствената му цел е да удари някоя златна мечка, омайвайки комисията с невнятни ситуации. Какво стана с българската литература? Проблемите са приблизително същите, но в книжен вид. Литературните награди се превърнаха в стимул за писателите, но не непременно и за читателите. Достатъчно е да се награди някоя изцепка поради извънлитературното влияние на автора си и хората се разочароват с години напред. Казват си: “Ако това им е най-доброто, не искам да знам какво е под него.” В такъв случай не е чудно, че си имаме и щатен писател сред чалга стратосферата – Денди. Естествено, никой не го чете, но може ли ревю без него? А какво става с художниците, с трудните преводи, с операта? На зала “България” ще й пробиват ли дупка откъм хотела или не? Всичко сложно, постигнато с много труд, се заменя със свой прост медиен образ. Обикновено това е един-единствен представител, който се появява жанрово, от името на всички. Той е писателят, поетът, скулпторът, актьорът. Създава илюзията, че въпросната професия у нас е на почит и се има предвид. Индивидите, които се занимават с изкуство, са на практика неразпознаваеми. Ще знам, че не съм права, когато видя по случай откриването на нов тв канал плакат на българска режисьорка примерно, който да скандализира публиката. Е, може да се целува и с някоя професорка, та и науката да намаже.