Преди 80 години - на 30 септември 1944 г., бе осъществен един логичен акт от бушуващите три десетилетия политически страсти, преминаващи в определени периоди в гражданска война – правителството на Отечествения фронт единодушно приема законопроект за „Наредба-закон за съдене от извънреден Народен съд на виновниците:
- за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи;
- за злодеянията, свързани с нея”.

На 3 октомври всички партии от ОФ и двамата независими министри подписват документ, одобряващ Наредбата-закон. По това време партиите от коалицията са: БРП/к/, БЗНС, Народен съюз „Звено”, БРСДП и Радикалната партия. На 6 октомври 1944 г. Наредбата-закон е публикувана в Държавен вестник.

Народният съд в различните си състави започва работа през декември 1944 година.

* * *

Под съд отиваше властващата в периода 1941-1944 г. монархофашистка върхушка, приела мракобесната нацистка идеология за своя. Така бе по думите на самия министър-председател и регент Богдан Филов. Пред различните високи гости от Райха той твърдеше, че режимът в България е подобен на този у тях, а ролята на негов фюрер играе „негово величество царя”.

Освен това, през онзи период, когато партиите в България са забранени, властващата пронацистка буржоазия се опитва да създаде своя партия с работното название „Обществена сила”. Но тя си остава само проект. Създадена е казионна младежка организация „Бранник” и детска „Орле“, разбира се и двете по нацистки образец. Иначе, според съвременната антикомунистическа пропаганда, в България не е имало фашизъм…

Ясно е тогава, защо Царство България фанфарно стана и в продължение на три години и половина бе верен съюзник на най- реакционните агресивни страни по време на Втората световна война – Германия, Италия и Япония.

Естествено следствие от тези две обстоятелства бе обявяването от България на 13 декември 1943 г. на война срещу САЩ и Великобритания, без това да се налага от Тристранния пакт.

На същата дата завърналият се предишния ден от Берлин външен министър на Царството Иван Попов съобщава друга радостна вест: Царството се присъединява към Антикоминтерновския пакт.

Високоинтелигентният, според съвременната монархофашистка историография, депутатски състав на XXV-то Обикновено народно събрание одобрява и двата външнополитически акта с аплодисменти, съпроводени с мощно „Ура” и художествено изпълнение на националния химн „Шуми Марица“.

Три години след това тези господа не можеха да обяснят пред Народния съд причините за своя неукротим ентусиазъм. Обявяването на война на две велики държави без никакви сериозни причини, само за да угоди на господаря си, е не просто авантюра. Това бе престъпен акт на властващата монархофашистка клика, която, с присъщото си скудоумие, го нарече „символична война”.

За България и нейните фашистки управници тя е била „символична“, за англичаните досадна, а за американците – странна. Така я е определил самият президент на САЩ Франклин Д. Рузвелт. Може би и затова САЩ реципрочно обявява война на България чак през лятото на 1942 г.

Но впоследствие се оказа, че англосаксонците не разбират шегата със символичността на тази война. Те не схващат хитроумното намигане на управляващия България „високоинтелигентен” монархофашистки елит и две години по-късно съвсем не символично подлагат на опустошителни бомбардировки 147 селища на тогавашна България. Загиват хиляди хора ; материалните щети се оценяват на гигантската сума от 13 милиарда лева. Половин София е срината със земята.

Управляващата монархофашистка клика, подведена от собственото си малоумие, не бе подготвила страната да се защити от въздушните нападения.

А тези бомбардировки са съпроводени с периодичните люти закани на У. Чърчил към управниците в София.

Днес кръвни и идейни наследници на прогерманската политическа върхушка не си дават сметка, каква кървава разправа очакваше техните дядовци, ако България бе окупирана не от Червената, а от британската армия; У. Чърчил имаше сметки за уреждане с българската прогерманска клика още от Първата световна война.

Но освен изтъкнатия лидер на британското правителство по това време, свои сметки за разчистване с прогерманската клика в България имаше самият български народ. И той имаше такива още от Първата световна война, а не от 1 март 1941 г. , както постановяваше Народният съд.

Някога безумната еднолична външна политика на цар Фердинанд, подкрепяна от прогерманската дворцова камарила, предизвика за пет години две национални катастрофи, погребвайки българските национални идеали. Жестоко смаза стихийното, предизвикано от тях Войнишко въстание и така постави началото на трагичното кърваво гражданско разделение на нацията.

То бе предизвикано от българската прогерманска буржоазия, която тръгна срещу собствения си народ.

За по-малко от три десетилетия българският народ преживя три въстания, три преврата и десетгодишна монархофашистка диктатура, която в края на 30-те години на ХХ век стана обективно неизбежна.

***

През този период бавно, но неотклонно политическото представителство на либералнодемократичната българска буржоазия бе маргинализирано. Това стана ясно на парламентарните избори през 1938 г. и особено – през 1940 г..

Тогава имаше и манипулации, и фалшификации, и полицейски произвол, и всички останали прелести на фашизиращия се тогава режим. Тези избори показаха и още нещо много важно - че тази част от българската буржоазия е слязла от обществената сцена.

В XXV обикновено народно събрание триумфираше прогерманската политическа клика, която неформално, но фактически избра Борис Кобургготски за свой фюрер. Назначеното от него правителство на отявления германофил - световно известният археолог проф. Богдан Филов веднага се зае за работа.

По негово предложение бе гласуван т. нар. Закон за гражданската мобилизация, който прикрито, но фактически въвежда извънредно положение в страната. След това правителството сключва договор с Германия за огромен износ за изхранването на вече воюващия срещу Западна Европа нацистки Райх.

Тези храни се осигуряват чрез реквизиции от селските производители. В страната е въведена купонна система за разпределяне на хранителните, а след това и за всички други продукти за потребление.

Тези мерки, сложили край на временното благоденствие през периода 1937-38 г. в България, се обясняват от монархофашистката пропаганда като благодарствен акт към ”великия германски Райх и неговия гениален фюрер” затова, че са върнали Южна Добруджа на Отечеството.

Същата тази пропаганда скри, че това не можеше да стане без съгласието на Й. В. Сталин по договорените клаузи от Пакта „Рибентроп-Молотов”.

Между другото, пак със застъпничеството на съветския лидер, Южна Добруджа остана в пределите на Родината, въпреки че на Парижката мирна конференция след войната България бе третирана като победена държава.

Интересно е, че днешната реанимирана монархофашистка историография не си спомня за тези неща. А те са се случили преди създаването на Тристранния пакт на 29 септември 1940 г.

Това показва, че готовността за подобна обвързаност на Царство България с нацисткия Райх вече е съществувала. Това обяснява, защо Кобургът и Б. Филов пренебрегват предупреждението на британския крал, между другото роднина на Борис Сакскобургготски, България да не се присъединява към оста „ Рим, Берлин и Токио”.

По същия начин правителството на Б. Филов отхвърля и предложения от СССР договор за сътрудничество с България. Тя вече е напълно под влияние на Третия Райх.

В края на 1940 г. са приети два много важни закона във фашистки дух – антиеврейският Закон за защита на нацията и Закон за българската младеж. Така пътят към членство в Тристранния пакт бе трасиран.

Оставаше само да се изпълни формалният акт – неговото подписване. И то става точно два месеца след това - на първи март 1941 година във Виена.

Затова, не само заради своето съучастие в агресивната политика на нацистка Германия, монархофашистката управляваща клика на Царство България след преврата на 9 септември 1944 г., бе справедливо привлечена към съдебна отговорност. След подготвителен период на 1 март 1941 г., България се включи в Тристранния пакт и така тръгна на заключителен кървав поход срещу народа.

Той започна с неговото икономическо ограбване от тогавашните верни съюзници на Царството.

Още на първи февруари 1941 г. - цял месец преди България да подпише Тристранния пакт, правителството на Б. Филов сключи с Райха т. нар. „спогодба Нойбахер”, с която уж законово, но нагло и открито се ограбваше страната.

Този грабителски юридически акт ознаменува прехода към новия нацистки ред в международните отношения.

На 24 април 1941 г. – само седмица след като Вермахтът прегазва Гърция и Югославия, правителството на Б. Филовсключва нова спогодба с нацистка Германия, известна като „Спогодба Клодиус - Попов” .

Тя се отнася за неограниченото използване на природните ресурси, находящи се на тогавашната територия на Царство България, т. е. и на „подарените” от великия съюзник Македония и Тракия.

От тези разбойнически „спогодби” българската държава губи от февруари 1941 г. до септември 1944 г. над 23.630 милиарда лева. Колосална за онова време сума!

Освен това, преминалите през България и „гостувалите” през това време в нея синеоки рицари на Вермахта са общо над 600 хил. души. Те също са на издръжката на Царството, т. е. на изнемощелия от недоимък български народ.

А когато на 22 юни 1941 година нацистка Германия нападна СССР към глада се прибави и откритата кървава разправа срещу „родоизменниците и противодържавните елементи”. Срещу тях

въоръжената сила на монархофашистката клика демонстрира чудеса от садизъм. Така към тъпотата и продажността на българската фашистка буржоазия се прибави и животинска жестокост.

Започна последната фаза на българската гражданска война.

* * *

Терорът след 22 юни 1941 г. срещу левите сили в България започва с касирането на няколкото комунистически народни представители от Народното събрание на „демократичното“ Царство България. Както повелява наложеният тогава нов ред в Европа още на 24 юни 1941 г. те са изпратени в предварително подготвените концлагери. Без съд и присъди – директно от Парламента през полицията – в един от 17-те концлагера на Царство България. В която, според съответните съвременни историци, не е имало фашизъм.

Известните на полицията антифашисти и преди всичко старите комунистически дейци са или въдворени в концлагери, или осъдени по бързата процедура и хвърлени в затвора.

От 22 юни 1941 г. до началото на септември 1944 г. в концлагери са въдворени над 31 хил. души; съдени и лишени от свобода с различни срокове затвор са над 90 хил.; 15 хил. са интернирани; 54 хил. арестувани и разпитвани в полицейски участъци; изгорени са къщите на 22 хил. ятаци и помагачи .

В страната се води пълномащабна гражданска война; пълномащабна – защото в нея загиват 9150 партизани и членове на бойни групи, от които 4644, за чиито глави са платени над 200 млн. лева – по 50 хил. лева за всеки убит партизанин, като в много случаи „героизма“ си убийците са отчитали с отрязана партизанска глава. Загиналите ятаци и помагачи са над 22 хил. души. Тази вътрешна война бе по същество гражданска, защото не се водеше между чужди нашественици и патриоти, а българи срещу българи. Това бе война между народа и реакционната експлоататорска класа.

В България това бе пронацистката буржоазия.

Въоръжените бойци на тази буржоазия – полицията и жандармерията режеха главите на „противодържавните елементи“ срещу 50 хил. лева за глава.

И тези бойци бяха част от интелектуалния елит на монархофашисткия режим…

* * *

Авантюристичната, безотговорна и слугинска политика на монархофашистката клика доведе България до там, че през есента на 1944 година тя бе в състояние на война срещу почти всички тогавашни държави в света.

Така монархофашистката клика изправи Родината ни пред нова - трета, още по-жестока от първите две, национална катастрофа.

Заради всичко това Народният съд изпълни волята на цялата изстрадала трудова България и издаде справедливи присъди на всички военнопрестъпници.

Под напора на изключително нарасналото обществено напрежение в страната през целия август и началото на септември 1944 г., веднага след като Отечествения фронт взе властта, в кратък срок бяха арестувани над 28 хил. души. И пак в кратък срок над 16 хил. от тях бяха освободени.

Под съдебна отговорност са подведени 11 122 души, от които 1 856 са оправдани .

Така, общия брой на осъдените от всички състави на Народния съд в цяла България, е : 9 266. От тях осъдени на най-тежкото наказание - на смърт - 2 730. Останалите са осъдени на различни срокове затвор.

Никакви 20 хил, 50 хил. и т.н., както твърдят съвременните наследници на монархофашизма.

Фантастично преувеличен от тях е и броят на жертвите на извънсъдебния произвол. Безспорно, саморазправи е имало, при което са загинали и невинни хора. Но самоуправството е бързо прекратено и жертвите му са много далече от страховития брой, тиражиран от съвременната монархофашистка историография, те са били далече по-малко от броя на осъдените на смърт от Народния съд, военнопрестъпници. България е малка страна и в нея нищо не остава скрито-покрито за дълго време.

Освен това, нека не се забравя, че в България като окупирана страна действа тристранна съюзническа комисия, която се състои от представители на САЩ, СССР и Великобритания. Под надзора на тази комисия на извънсъдебния произвол бързо е сложен край.

По това време така е в цяла Европа – както в източната, така и в западната ѝ част, с изключение на Швеция, Швейцария, Испания и Португалия. Прекалено дълбоки са раните, които фашизмът оставя след себе си в Европа.

Най-много са осъдените немци - и в самата Германия, но много повече в окупираните страни, където СС и Вермахтът са вършили своите злодеяния. Такова е решението на страните-победителки от антихитлеристката коалиция.

Например, от всички страни най-много са осъдените сътрудници на нацистите в „двете Франции” – окупираната и „независимата”. Осъдени от учредените специални съдилища са над 75 000 колаборационисти, от които - 13 000 на смърт.

Франция е и страната с най-много загинали при несъдебните разправи с хора, уличени или заподозрени в сътрудничество с немците . Самият Шарл де Гол пише в спомените си, че по принуда е дал едномесечен ”гратисен период” за народния гняв.

А можело ли е да бъде другояче във Франция, която за 70 години – един човешки живот - води три кръвопролитни войни с Германия, преживява две унизителни поражения и печели две измъчени победи.

Затова във Франция – една безспорно буржоазнодемократична държава - и днес никой не оспорва легитимността на нейния извънреден народен съд.

Във Франция – не, но в България – да !

* * *

Същите онези госпожи и господа, идейни и физически потомци на съдените от Народния съд, вече 30 години отричат в България да е имало фашизъм. Но дали е имало или не, личи много добре от казаното до тук.

Тези закъснели монархофашистки пропагандисти отричат и легитимността на Народния съд.

Оспорвайки справедливостта на Народния съд, те много често използват факта, че този съд е издавал присъди в отсъствие на обвиняемите т. е. издавал е задочни присъди. Това било недемократична практика. Но онези госпожи и господа – потомци и съвременни монархофашистки историци забравят, че практиката на издаване на задочни присъди е била обичайна и широко практикувана в правораздаването на буржоазна България.

Лъжа е и едно друго, винаги използвано твърдение на монархофашистката историография, че Народният съд eнелегитимен, защото бил създаден в разрез с Търновската конституция. Напротив – той е по-легитимен, отколкото царствения статут на Борис Фердинандов Сакскобургготски.

Да, Народният съд е бил извънреден, бил е политически, но справедлив. Бил е легитимен!

И освен това всички състави на Народния съд, действащи в цялата страна, са били публични, открити.

Учредяването на народния съд е напълно съобразено с Търновската конституция. За това в нея има специален текст, който е добавен в нея от Петото Велико народно събрание, състояло се през юни - юли 1911 г.

Тогава в Търновската конституция се правят още няколко добавки, една от които е точно текстът, отнасящ се за извънредното законодателство. Той гласи така: конституцията не допуска създаване на такова извънредно законодателство , освен в случаите:

„ … когато държавата се намира в състояние на война илиeвъведено военно положение, или части от нея са под чужда окупация „ .

На 30 септември, когато е издадена Наредбата-закон за Народния съд, именно в такова положение се е намирало ЦарствоБългария. И това е признато от Съюзническата контролна комисия, осъществяваща окупационния надзор над страната.

Лъжа е и това, че българският Народен съд наказвал и невинни хора. Невинни не, но с прекомерна строгост, излишна от съвременна гледна точка – да.

Под съдебна отговорност са подведени и членовете на последното правителство на буржоазна България – кабинета на Константин Муравиев. Към него Народният съд има обвинението, че той не е предприел очаквания от цяла България „завой“ за излизане от Тристранния пакт.

Правителството на Муравиев действа само една седмица. В нейните рамки то прави две важни крачки за излизане от Тристранния пакт; две крачки, които за пълни три месеца е трябвало да направи правителството на Иван Багрянов, но не ги е направило. Правителството на Муравиев обявява България за неутрална на 2 септември 1944 г., а след три дни - на 5 септември обявява война на нацистка Германия.

Този „мек преход“ от съюзник към враг на Третия райх има за резултат общо взето странното поведение на Вермахта спрямо съюзната му до вчера и действаща в съседство с него българска армия. Вермахтът се държи към своя вчерашен съюзник далече по-внимателно, отколкото при разоръжаването на италианската, унгарската, румънската армия

И още нещо много важно – правителството на К. Муравиев дава заповед българската армия да не оказва съпротива на навлизащата в България Червена армия и да остане в казармите, без да се разоръжава.

Така страната се оказва в положението на една много странна окупация – армията на окупираната държава остава в казармите с пълното си въоръжение.

Не по-малко важно е и това, че свръхкраткотрайното правителство заповядва армията да допуска партизаните в казармите и да се побратимява с тях.

И накрая не бива да се забравя дадената от това правителство всеобща амнистия.

От тази гледна точка, обявената на 5 септември 1944 г. от СССР война на България има предохранителната цел да изключи всякаква възможност за сблъсък с българската армия. И още нещо не по-маловажно – да пресече готвеното от Турция нахлуване в България.

Сведение за това намерение на Турция идва до Съветскотоглавно командване от началника на английското разузнаване и съветски разузнавач Ким Филби.

В правителството на К. Муравиев участват представители на три партии: на БЗНС „Врабча 1“, на Демократическата и на Народната партия. В правителството участват и трима безпартийни. Характерно за тях е, че всички те се намират в опозиция на монархофашисткия режим. Партиите, които те представляват са определяни като буржоазно-либерална, легална опозиция и т. н. Тя има малобройно представителство и в ХХIV и в ХХV обикновено народно събрание, но затова пък – изключително достойно поведение. Така например, нейните главни представители - Н. Мушанов и проф. Петко Стайнов от Демократическата партия - гласуват против включването на България в Тристранния пакт, против обявяването на война на САЩ и Великобритания. Но най-енергична е тяхната защита на българските евреи от опасността да бъдат депортирани и убити в нацистките концлагери. Затова е необходимо съдените от Народния съд представители на буржоазно-либералните партии да бъдат ясно разграничени от откровените престъпници, крепители на монархофашисткия режим.

Макар и закъснял, оправдан е въпросът коя е истинската причина за непомерно строгото отношение на Народния съд към буржоазната антифашистка опозиция. Според мнението на някои сериозни историци, а и на някои свидетели на събитията от онова време, вината се крие в разцеплението на БЗНС – най-многобройната политическа сила в България между двете световни войни.

По време на монархофашисткия режим, БЗНС се представлява от две партии: БЗНС „Пладне“ и БЗНС „Врабча 1“. Когато се оттегля правителството на Иван Багрянов, БЗНС „Пладне“ е водеща сила в правителството на Отечествения фронт, А БЗНС „Врабча 1“ - в правителството на К. Муравиев.

А между тях има дългогодишен остър конфликт.

***

Още веднъж: съвсем друго е положението на съдените от Народния съд, представители на монархофашисткия режим. Те си остават верни съюзници на Третия райх. Трудно обяснимо е, но е факт!

Трудно разбираема е и прекомерната жестокост, с която „законната” монархофашистка власт преследва своите противници, убивайки дори деца. Къде със съд, къде без - над 200 деца. През 1942 г., в и без това зловещия Закон за защита на държавата са внесени поправки, които предвиждат осъждането на смърт и на малолетни, т.е. дори и на 14 годишни деца.

На фона на тези престъпления, Народният съд у нас бе пределно снизходителен.

Освен от Съюзната контролна комисия на държавите-победителки в София, решенията на Народния съд са одобрени и от всички други страни-победителки на Парижката мирна конференция 1946-47 г.. Това пък послужи за облекчаващо обстоятелство за положението на България като победена страна - тя не загуби територии.

* * *

Мина време - почти епоха след Народния съд, но веднага след „демократичните” промени в СССР и в източноевропейските социалистически страни нахлуха реваншистките легиони на бившите фашисти и техните потомци, превърнали се мигновено в демократи. При това не какви да са демократи, а либерални такива !

Тогава немалко хора у нас – главно от средите на едномилионната комунистическа партия – наивно призоваваха към национално помирение и слагане край на жестокото противопоставяне на нацията.

Уви, това не стана. Нито фашистите някога, нито техните кръвни и идейни наследници се покаяха за своите престъпления. Нямаше и как да стане ! Потомците на родните военнопрестъпници се почувстваха победители и търсят реванш.

Голяма грешка !

 

 

Проф. Минчо Минчев