Доц. Чавдар Николов За отскок да започнем със стария виц, че по света имало две обществени системи - капиталистическа и нервна. И тъй като все по-често припламват светкавици, е редно да се запитаме защо в обществото се е натрупало толкова електричество. Според нашето правителство дефицитът по текущата сметка на платежния баланс е първостепенна заплаха за стабилността на икономиката въобще и на валутния борд в частност. Обяснението за неконкурентоспособността на българската продукция и износ се търсят във фиксирания курс на лева. Но по всеобщо убеждение на сериозните икономисти той не може са ревизира. Рецептата за борба с нежеланото нарастване на вноса тогава изглежда ясна – да се реализират през годините бюджетни излишъци, които по същността си представляват ограничаване на вътрешното търсене. Еврото също играе своята роля в поредицата от нервни дразнения на правителството. Представата е, че ако се въведе краткосрочно, то окончателно ще елиминира риска от „катастрофа на борда”. За другите не мога да твърдя, но поне министърът на финансите демонстрира разбиране. Слава Богу поне той се въздържа публично да обещава евро през 2010 г. Защото вместването в маастрихтския инфлационен критерий изисква по-нататъшно потискане на вътрешното търсене. Този процес ще се засили, като се вземе предвид сериозното ускорение в растежа на цените през това лято. Цялото ни правителство обаче желае да бъде асоциирано с високи темпове на растеж. Затова ще въведе плосък подоходен данък и се готви да намали осигурителните плащания. Защото по-ниските данъчни и осигурителни плащания се асоциират с прилив на инвестиции и т.н., и т.н. Полулегалните течения Втората, неофициалната, но пребиваваща в общественото пространство версия спокойно може да бъде определена и като полулегална. Тя се въплъщава в еднотипно самобитно либерално говорене и писане по водещите електронни медии и в повечето вестници. Според тази версия дефицитът по текущата сметка на платежния баланс се формира не толкова от неконкурентоспособността на икономиката ни, колкото от притока на чуждестранни инвестиции. Изчисленията показват, че около 9/10 от негативното салдо за периода 1998-2006 г. се дължат на влизащите в страната задгранични преки инвестиции. Но дори да се остави по-сложната математика настрана, и с просто око се вижда как се застъпват двете криви - тази на дефицита по текущата сметка и тази за преките чуждестранни инвестиции. С този начин на мислене обаче дефицитът по текущата сметка следва да бъде възприеман като нещо нормално, защото той се свързва не с неконкурентоспособност, а с модернизация на икономиката ни. Ако погледнем развитието на външната ни търговия, ще видим, че през 2006 г. инвестиционните стоки съставляват вече солидните 26,2% от обема на вноса ни. Следователно основният потенциален дестабилизатор, дефицитът по текущата сметка, както го разбира правителството, е дългосрочен фактор на стабилно развитие на страната ни. А във въпросната ситуация поддържането на бюджетните излишъци вече изглежда ненужно, даже вредно за икономиката. Направените сметки показват също, че харченето на бюджетните излишъци не може да заплаши стабилността на валутния борд. Защото и в този случай парите в обращение остават покрити 100% от златно-валутните резерви на управление „Емисионно” на БНБ. Сценарии за отмяна на валутния борд Валутният борд е такъв механизъм, който може да рухне не монетарно, а социално. Примерният сценарий за последното би изглеждал така: резервите на БНБ изтичат навън за финансиране на вноса, парите в обращение в икономиката на страната автоматично остават по-малко, хората обедняват и общественото недоволство принуждава централната банка да напечета непокрити с резерви пари, сиреч да наруши базовото правило на борда. Но поне в обозрима перспектива условия за такова развитие не се забелязват. Вече години наред чуждестранните инвестиции, туризмът, текущите трансфери, външните заеми на частния сектор внасят в резервите на БНБ значително повече пари, отколкото е изходящият поток за стоковия внос. Рискове, разбира се, съществуват, но те не са с мащаба, с който ги асоциира правителството. Тук и двете версии опират до жизненоважния проблем за поддържането на високи темпове на развитие и дори за ускоряването им. Постъпателен прогрес може да бъде постигнат единствено ако се избегне очерталото се възможно прегряване на българската икономика. От стопанската история е ясно, че бързото развитие само по себе си поставя на изпитание инфраструктурата. Ако тя не е в крак или не е дори с крачка напред пред „останалото развитие”, то просто не може да се състои. Вероятно малцина са забелязали, че санитарните органи затвориха южния варненски плаж. Причината е в остарели и липсващи пречиствателни съоръжения. С всички произтичащи от това негативни последствия за туризма, на който толкова много разчитаме като мотор за развитието ни. Но подобно е положението не само в морската ни столица. Да оставим настрана незакърпените и непостроените магистрални пътища. Да погледнем така наречените санирани. Ако сте минавали през Айтоския проход, може да видите последствията на актуално планирания ремонтен недоимък – разминаването на завоите с тир или автобус задължително ви изхвърля на банкета. А асфалтът е положен едва преди няколко месеца. Колко инвеститори вече се оплакват от задръстванията в София и липсата на независим от тях транспорт? Нищо чудно в близко бъдеще все по-лошото състояние на инфраструктурата в столицата просто да откаже евентуални инвеститори да отсядат в нея. В тази връзка една асоциативна молба до бате Бойко. Хубаво е, генерале, че хората в общината най-подир узряха за идеята за градска железница от Банкя през Централна гара до гара Искър, а още по-добре чак до Казичане. Но не е правилно тя да минава на километър от летището и да не спира там. Пряката връзка аеропорт-жп гара е основополагаща за всеки съвременен урбанистичен проект. А сигналите за неиздържащата темповете на растеж българска инфраструктура вече не са пренебрежими. Ускоряване на сегашните темпове и дори простото им поддържане е немислимо без бързо наваксване в инфраструктурата. Положението е толкова сериозно в момента, че за да се компенсират годините на прехода от тук нататък, са необходими в най-добрия случай пет години. Повишаване на темповете без инфраструктурна подплата днес е направо авантюристично. Каквото е и краткосрочното въвеждане на еврото. Този въпрос следва да се отложи поне за 2015 г. Едва тогава вътрешното ни ценово равнище, което сега е 39% от това в Еврозоната, полека-лека ще допълзи до ниво 60%. А ревизията на данъчното облагане, замислена от правителството, на практика е демонтаж на цялата социална система у нас. Като се започне с образованието, мине се през здравеопазването и се стигне до пенсионното дело. Това мислене се превръща във все по-осезаема перспектива, която изнервя обществото и програмира все по-открити прояви на недоволство от държавното управление.