Вече наистина стана нетърпима фриволността, с която телевизиите произвеждат „водещи“. Сякаш ги хващат направо от пътя. Добре поне, че не са започнали да ги търсят на Околовръстното.

Скоро може да се стигне и до саморазправа, физическа имам предвид – като гледам с какво настървение някои медии са се втренчили в изпълненията на новите пълчища от телевизионни водещи. Най-често те са от женски пол – вероятно не е политкоректно да отбелязвам този факт. Заради това за баланс ще добавя, че и доста водещи, които не носят поли, се държат като женчовци. Изобщо, ще се опитам да бъда милостив. Милостивият КК.

    Проблемът не е от днес, обаче вече наистина стана нетърпима фриволността, с която телевизиите произвеждат „водещи“. Сякаш ги хващат направо от пътя. Добре поне, че не са започнали да ги търсят на Околовръстното.

Един велик жанр, този на интервюто – поне за телевизията това е безспорно – се превръща в натрапчиво кудкудякане. Лично аз вече се страхувам да не попадна случайно на някое подобно соаре, няма да мога да го понеса. Но вината изобщо не е толкова във водещите, а в ония, които ги ангажират – на тях им трябват безлични, „измити“ същества, които не са в състояние да причинят никакви неприятности. 

    Това е завера, която незабелязано се добира до един важен резултат, а той може да има съдбоносно значение за бъдещето на телевизията. Не преувеличавам. Няма защо да налагаш цензура върху разговорните рубрики – това винаги намирисва неприятно, има по-лесен начин да ги превърнеш в нещо безобидно и безопасно. Разреждаш водещите със сочни мадами, докато размиеш и накрая изличиш напълно представата за нормалния водещ.

    Телевизионните началства се държат като Кадафи – либийският диктатор имаше доверие само на жените от охраната си. Нашите телевизионни  кадафита пък се чувстват спокойни и в безопасност, обградени от една кухост. Защото избираните от тях водещи, особено напоследък, са си образцово кухи. Това пък ги кара да си въобразяват, че и човекът срещу тях – клетият им събеседник – е същата стока. И те с лекота го дискредитират в очите на публиката. Впрочем, и Господ ще се затрудни, ако трябва да даде интервю на такъв водещ. Наблюдаваме революцията на кухоста.

    Телевизията, макар и постепенно, генерално сменя природата си: тя се превръща в една мощна машина, която облъчва публиката главно с празен бъбреж, направо нетърпим за образования зрител. Попаднали в този въртоп, събеседниците изобщо не приличат на себе си, след тях не остава нищо, много рядко можем от чуем някоя запомняща се фраза. Никой не полага усилия това да се случи – на кадафитата това не им е притрябвало, не им е нужно телевизията да бъде хранилище на мъдрост и опит. Целта е ясна: тя да се превърне в една светеща кутия, безобидна и безопасна, която излъчва кикот и врясъци.

    Дори някое кадафи да има добри намерения, не е наясно как да ги осъществи. Отдавна телевизиите не изграждат водещите си с търпение, не им предоставят достатъчно време, за да се самоопознаят. Няма и кой да ги насочва в това търсене. Прави се онова, което е най-лесно, а то, в повечето случаи, е една примитивна мимикрия.

Днешните водещи са изцяло под диктата на слушалките, в които им дуднат редакторите им, те обаче не носят никаква отговорност. Слушалките са едната от най-големите злини в телевизионния занаят – другата е изкуствения смях, който уж трябва да инжектира някакво настроение в предаването. Вятър.

Когато през 2002 година интервюирах Горбачов, той остана много доволен, защото на няколко пъти сам се видя по различен, непознат начин – например, когато му показах знаменития шарж на списание „Шпигел“, в който бе представен като просяк, очакващ подаяние. Беше и озадачен – от друго, каза, че наскоро бил интервюиран от американска телевизия и по време на разговора 12 души помагали на водещия. А в София, в нашия разговор, изобщо липсваха шерпи. Тези помагачи на водещия могат да му причинят големи неудобства – най-малкото, публиката веднага разбира, че го водят на верижка, подръпват го, когато трябва да излае – държат се с него като с разбъркан помияр.

    Вече напълно са забравени класическите подходи към Събеседника: да изчетеш/да изгледаш всичко, което той е изповядал до този момент – и от там да поемеш ти. Разговарял съм, в продължение на трийсетина и повече години, няколко пъти със Стоянка Мутафова, уж се познавахме добре, но чак в 2012 година, излязоха някои нови подробности за нея, и самата тя не се беше сещала за тях – в отговор на привидно обикновения въпрос „Какво не разбраха за теб?“

    Днешните палета направо вбесяват някои от най-знаменитите ни личности, защото разговарят с тях така, сякаш за първи път ги представят на публиката – и Стояна, и Калоянчев и други са се оплаквали пред мен от този тормоз.

    Всички пишем една книга – поне така трябва да бъде: един я започва, други я продължават и допълват през годините. С незнанието и нетърпенето си, днешните сезонни труженички, които трябва да минават и за водещи, просто съсипват разговорния жанр. Няма да забравя смайването  на Стивън Болдуин, когато в началото на разговора с него му дадох сандвич с фъстъчено масло. „Откъде знаеш?“ – рече той, и оттам-насетне всичко беше лесно.

    Една от най-комичните особености на днешните водещи е лекотата, с която се изумяват – а, както е ставало дума и друг път, можеш да се изумиш, ако в студиото ти влезе Мюлер, шефът на Гестапо.

    Лесно се изумяват и още по-лесно възхваляват, дори когато срещу себе си имат невзрачни екземпляри от ширпотреба. Ако остане на лесно изумяващите си дамички, те ще провъзгласят и амебата за цар на природата, като нищо. Те много често са и толкова натрапчиво ласкателни, че могат да притеснят и амебата. По-сериозните от гостите им, доколкото изобщо има такива, трябва да си сложат противогаз, за да  оцелеят от напълно неоправданите хвалебствия, на които са подложени.

Между другото, доста от въпросните дамички трудно ще отговорят на въпроса „Какво точно работят?“ Много често те са си чисто и просто едни попивателни – неописуем е начинът, по който се възторгват от очевидни глупости, тогава кудкудякането им е нетърпимо. А сетне се превръщат в пощенските гълъби на тия глупости, много често и на мълвата и сплетнята.

    Един водещ трябва много внимателно да следи, какво предлага/продава на зрителите си. Стига да е поне в някаква степен независим. Впрочем, как се превежда думата „независимост“ в днешните телевизии? Веднъж не издържах и казах за един наперен водещ, че има свободата и независимостта, които има едно пиле на грил.

Но вината не е само на „водещите“: те са разглезени от смахнатите ни политици, които са готови при всяка покана да тичат към телевизията, сякаш ще участват в пийпшоу.

    В моята работа дълги години се придържах към едно правило: да се канят за събеседници само хора, по-мъдри от водещия. Случайните трябва да останат на един оръдеен изстрел разстояние. Е, с годините човек, дори да е водещ на телевизионно предаване, поумнява, но и тогава трябва да се стреми да измъкне нещо ценно от по-младите си гости.

    Има и някои други правила, които „новите“ водещи едва ли ще разберат, например: Ако някои водещи не си сверяват толкова често часовниците, ще бъде по-добре. Някои обаче са си сложили и по три стрелки, за по-сигурно.

    И още: Поне веднъж в кариерата си всеки водещ би трябвало да драсне клечката и да запали собствената си клада.

    И още нещо, не по-малко важно: Водещите трябва да бъдат подлагани на задължителен тест за човечност.

    Сега има нова мода: телевизионните началства особено охотно ангажират за водещи известни актьори – неизвестно защо, може би не очакват никакви усложнения и неприятности от тях. Изглежда ги смятат единствено за покорни четци. Има и една друга, тънка сметка: надяват се актьорите да прехвърлят нещичко от своята популярност върху предаването, да я дадат под наем. Възможно е да се  случи – но това е временно решение и още по-временно спасение.

Телевизиите сякаш не са наясно, че водещите не продават себе си, това трябва да е последната им грижа, а събеседниците си. Откриваш или преоткриваш умни хора, доколкото са останали, налагаш Гласовете на Времето. Ако успее в това начинание и водещият има шанс да бъде запомнен.

    Истинското спасение е друго: телевизиите да отгледат водещи – хора с характер и мисия, без да ги обременяват със собствените си страхове. Но това едва ли ще се случи скоро. 

    Е, толкова от милостивият КК.