Всички в Кремъл знаят, че Източна Европа не може да бъде източник на заплаха. Русия протестира срещу разширяването на НАТО, защото то отслабва нейния потенциал отново да установи репресивен контрол върху Източна Европа

 

 

 

- Г-н Минчев, България е част от два пъзела – част от Европа и част от глобалния свят като съюзник на Запада. Но очевидно живеем в променящи се системи. По-активна, по-гъвкава ли трябва да бъде българската външна политика днес? Ако следваме така наречената евроатлантическа линия какво значение има кой е външен министър?

- За да отговорим на въпроса каква трябва да бъде българската политика, трябва да знаем какъв е българският национален интерес. Българската държава се намира в състояние, в което няма организиран политически елит, който да си свърши  основната работа – тоест да даде отговор на въпроса какъв е българският национален интерес.

За мен е очевидно, че националният ни интерес е свързан с интеграцията на България в Европа и в западния свят. Ако не заради друго, то заради това, че това е генетичният код на България от времето на Възраждането насам.

България се е възстановила като държава и е вървяла напред като държава – къде успешно, къде с връщане назад, с кризи и катастрофи - по път, който в крайна сметка я е направил европейска страна.
Опитите на България да бъде отказана идентичност на европейска, на западна страна, са пропагандни фишеци. Не че България не може да бъде тласната в роля на евразийска страна – тя стана такава през втората половина на XX век, като беше редуцирана до безгласна колония на Съветския съюз. България беше унищожена като независима държава и полуунищожена като общество в своята битност на част от Съветския блок.

Ако някой иска това да се повтори - може да се опита да  го направи, но той ще унищожи това, което се нарича български национален проект, ще унищожи реализацията на България като независима европейска нация.

Ако тръгнем от този извод, можем да започнем да си задаваме същинските въпроси: какво правим в Европейския съюз, какво правим в НАТО, какви са нашите специфични интереси?
Тези въпроси ние не ги обсъждаме. Това, което правим в тези организации, е да отидем и да се молим - абе, вярно, ние крадем и си правим каквото си искаме, но, хайде, не ни обръщайте много внимание и ние ще гласуваме послушно всичко, което ни кажете.

Това не е национален интерес. Външна политика, изградена върху подобна презумпция не е израз на национален интерес.

А иначе е съдбовно важно каква трябва да бъде и каква би могла да бъде българската външна политика в настоящия период, когато около нас ври и кипи. Когато светът около нас се променя и ние трябва да реагираме, трябва да проектираме собствения си интерес върху променящия се свят. Трябва да взимаме решения за това да избягваме опасностите, които ни заобикалят. По този въпрос можем да говорим много време и има какво да кажем – и по отношение на Балканите, и на Черноморския регион, и на Близкия изток, който е прилежащ регион на България, и по отношение на конфликта в Украйна.

- Наистина ли стигнахме дотам позицията на българския външен министър да се свежда до ролята да отиде, за да го видят партньорите?

- За съжаление, този конкретен казус в момента на конфликт вътре в управляващата коалиция показва нивото, на което се намира националната ни политика. Да излезеш и откровено да кажеш, че искаш външно министерство, за да може позицията на твоята партия да бъде по-видима, означава, че, първо, не разбираш какво е външно министерство. То е институция, която изразява държавен, национален интерес, а не партиен. Че когато отидеш като министър във Външно министерство, трябва да защитаваш националния интерес, която и да е партията ти. Това не е място, където да си мериш партийните достойнства и недостатъци.

Второ, да си мислиш, че като отидеш във Външно министерство веднага пред теб ще се разстелят многообразни възможности за контакти и за представителство пред външния свят, е наивно. Във Външно се отива с връзки и контакти, не се отива, за да ги правиш! Защото какво му е доброто на един външен министър – много знае, има опит и има много връзки и контакти, с които може да помогне за провеждането на външната политика на своята държава. Който иска тепърва да прави връзки и контакти, си взима една стипендия по Еразмус или Фулбрайт, отива в Брюксел или във Вашингтон, наема си квартира и тръгва да си прави контакти и връзки по институции и корпорации.

- Според Вас кой трябва да отстъпи в спора за външния министър? Чий трябва да е той?

- Не е моя работа да давам съвети. Нямам пристрастия към нито една от тези партии, които са сега в коалицията. Опитвам се да разсъждавам разумно. Смисълът от това Мария Габриел да бъде изведена от позиция на еврокомисар и да бъде върната в България беше този, че в условия на една дълбока политическа криза, в която страната ни беше изпаднала, има нужда от релегитимация на българската държава в европейските и международните институции с усилията на политици, които имат международните контакти и идват да ги донесат като бонус върху позицията си в Министерски съвет или във Външно министерство. Не искат да стават велики през назначението си на висока държавна позиция.

От тази гледна точка дали ще бъде Мария Габриел външен министър или не, не е моя работа да преценявам. Но на мен ми се иска както премиер, така и външен министър да бъдат хора, които имат възможност да защитават България с целия опит и контакти, които са натрупали преди да станат такива.

Може да бъде Габриел, може да бъде Денков или някой друг, но това трябва да е основният аргумент. А не това, че „Продължаваме промяната“ нямала излаз! Няма и да има излаз! Защото тя не знае откъде се излиза. Може ли да дадеш 100 000 долара на лобистка фирма да ти уреди официално посещение на премиер в Америка?!  Това е глупаво до скандално!

Много хора наемат лобисти за конкретни задачи, но официално посещение се организира от държавата и от гледна точка на интересите й. Трябва да покажеш на другата страна, че тя има интерес да те приеме. Лобистът ли ще го покаже това?!

- Има ли алтернатива на така създадената сглобка? Очаквате ли появата на партия, условно казано „Алтернатива за България“? Или може би това ще бъде „Трети март“?

- Да разделим този въпрос на две нива.
От философска гледна точка отговорът няма алтернатива е неправомерен.
На конкретно политическо равнище обаче смятам, че в момента за България няма по-добра възможност от това управление. На този етап, от това, което виждаме, единствената алтернатива е нова поредица от служебни кабинети и еднолична власт на Румен Радев, което за мен е най-лошият вариант за България. Не само заради възгледите и позициите на Румен Радев, а и защото той няма да се задоволи с нищо по-малко от това да промени българската политическа система към криптоавторитарна форма на президентско управление. Той си го каза и неговите съветници го приказват по медиите от пет години насам.

Ако включим в анализа хипотезата „Трети март“, видимо е от гледна точка на електоралната социология, че в България има над два милиона души, които не се чувстват представени и не гласуват, поради което нивото на активност вече не надвишава 30-35 процента от всички избиратели. На еврпоейските избори може би ще бъдат и по-малко, тъй като обикновено и интересът към тях е по-малък.
В една нормална ситуация на граждански демократичен диалог това означава, че тези хора очакват някой да излезе и да ги поведе, да представи политическа формация, която да ги ангажира. Такова нещо обаче не се случва. Социолозите дават същата картина и същото подреждане на политическите сили в своите проучвания. На въпрос бихте ли гласували за друга партия данните са пренебрежимо малки – между три и осем процента. Тоест, самите хора не виждат подобна възможност.

Друг е въпросът, ако подобна възможност излезе на политическия пазар и увлече хората. Но това не се е случвало наскоро.

Конкретно за партия на Радев - защото тя се представя като възможност - Радев трябва да реши какво иска да направи. Да излезе „на тепиха”, както и Делян Пеевски го призовава, да поведе своите хора и да си премери силите с другите кандидати за власт, което означава да напусне президентството три години преди да му изтече мандатът. Много дискомфорт създава у Радев подобна перспектива, предполагам, че той не би поел лесно подобен риск.

Другите две възможности кои са? Да чака три години, след което да си направи партия. Много президенти са го опитвали и не си спомням някой да е направил нещо кой знае колко успешно, меко казано.
Третата възможност е отново да се опита да си прави партия с подставени лица. Един път се провали с „Продължаваме промяната“, втори път – със Стефан Янев. Да потретим, пък дано да е за хубаво...

- Ще рискува ли сглобката предсрочни парламентарни избори през тази година преди европейските и американските?

- Не е разумно да го направи. Но аз отдавна съм наясно, че в политиката не се правят преимуществено разумни неща. Би могло това да се случи, но шансът да стане е доста по-малък. Няма нито един партньор в сглобката, който понастоящем би спечелил от подобно развитие. Нито един.

- Позволете да се обърнем и към динамиката на международната политика. Путин даде първото си интервю пред западен журналист от началото на войната и интересът е огромен, публиката – различна. Кой какви важни послания трябваше да чуе от гледната точка на Кремъл?

- Две неща са от значение когато обсъждаме съгласието на Путин за това интервю.

Първо, дългата поредица от изяви на Тъкър Карлсън в неговия собствен сайт и в X (Twitter), където той яростно защитава тезата за приключване на войната в Украйна, която поразително прилича на тезата на самата руска пропаганда. Защо го прави Карлсън, е втори въпрос. Има различни, включително конспиративни отговори на този въпрос. Но Тъкър е много близък до предизборната кампания на самия Тръмп и обслужва тази предизборна кампания, подкрепя ключовата международна теза на Тръмп, че той за „24 часа ще приключи войната в Украйна".

Това е първата причина за това, Путин да си избере интервюиращ, за когото предварително е известно, че споделя неговата позиция за войната в Украйна.

На второ място, когато имаш срещу себе си фигура на журналист с позиция, близка или идентична на твоята, поемаш малък риск да ти бъдат зададени неудобните въпроси, които друг журналист не би пропуснал да зададе от чисто професионална гледна точка.
Очевидно е, че Тъкър по един или друг начин – дали по споразумение или по подразбиране, се е отказал от възможността да зададе на Путин ключовите въпроси, които биха го поставили в положение да дава непопулярни отговори или открито да лъже.

Това е причината Карлсън да бъде поканен или неговото предложение за интервю да бъде прието.
Оказва се, че много други международни журналисти са искали да направят подобно интервю, но не са получили положителен отговор.

Самият Путин, разбира се, използва тази възможност, за да озвучи пропагандните си тези пред огромна аудитория. Тъй като той има твърде ласкаво мнение за себе си, смята, че като изкаже своята версия ще повиши популярността си.
Според мен реалността е доста по-различна. Озвучавайки своята пропагандна версия за войната срещу Украйна, Путин изказва твърдения, които в голяма степен имат бумерангов ефект по отношение на самия него и на режима му.

- Кои са тези твърдения?

- Най-очевидният пример е твърдението му, че Полша сама е предизвикала нападението на нацистка Германия срещу себе си.
Само това твърдение да беше достигнало до над 200 милиона души от устата на Путин, интервюто си струваше от гледна точка на бумеранговия му ефект.

Но той направи и други изявления. За хората на Запад, които са гледали интервюто – независимо от това с какви политически убеждения са, става очевидно, че аргументите на Кремъл за войната в Украйна са на светлинни години (както в културен, така и в исторически план), от базисните ценности, които формират съвременния Запад. Независимо дали тези ценности биват изповядвани от либерали, от консерватори, от леви, десни, глобалисти, националисти.

Основните западни ценности са свързани с това, че обществото и държавата се основават върху самоопределението на гражданите. Нито един западен политик, с изключение на някакви маргинали, няма да оспори това твърдение – че държавата е продукт на волята на гражданите, които я произвеждат. Путин използва 40 минути от началото на интервюто за да обоснове своята агресия срещу Украйна с исторически манипулации, тръгващи от IX век, от Рюрик и викингското завладяване на Киевска Рус.
Тази аргументация е дълбоко неразбираема за западния слушател и именно защото е неразбираема, тя го оставя или безразличен, или изглежда подозрителна в зависимост от убежденията на отделния човек.

Да твърдиш, че имаш право да управляваш против волята му 40 милионен народ, само защото преди 11 века някой си Рюрик дошъл от Скандинавия, завладял Киев и ти си го нарекъл руснак, това не е аргумент, който ще достигне до разума и още по-малко – до сърцето, на един западен зрител на спектакъла, който ни беше предложен.

В скоби ще кажа, че подобна проява на невежество спрямо аудиторията, на която говориш, проявиха и българските управляващи между 2019 и 2021-22 година, които се опитваха да обяснят на света позицията си по отношение на Македония с исторически факти, известни на всички, които се интересуват от история. Без никой да оспорва истинността на тази история, сама по себе си тя не е аргумент за политическо конституиране в съвременния свят. На основата на тази история не можем да заставим македонците да кажат, че са българи. Мина време в суетене – докато формулираме едно конкретно искане – включване на българите в конституцията на Скопие. Друг е въпросът дали това наистина ни е изгодно.

Но да се върнем към интервюто на Путин. То, според мен, имаше многозначен и многопосочен ефект. Най-яростните последователи на Тръмп и на неговата визия са харесали интервюто, защото то доказва как Америка трябва да се прибере вкъщи и да не се занимава с тези, които се бият, „да не им плаща войната”.

Други са затвърдили впечатлението си, че по своите възгледи Путин е по-близо до Адолф Хитлер, отколкото до когото и да било другиго, след като за Кремъл Полша е тази, която е започнала Втората световна война.

Трети са си дали ясната сметка, че с Русия, с настоящия й управляващ режим много трудно може да се постигне съгласие поради принципната несъвместимост на аргументите и на визията за света, пораждащ тези аргументи.

Ако международният порядък трябва да бъде легитимиран със събития отпреди столетия и хилядолетия, резултатът ще бъде само международен хаос и произвол. Това са псевдо аргументи в полза на неоправдана агресия. Други са аргументите, които създават предпоставки за диалог или за намиране на обща формула и за обща позиция.

На следващо място, в това интервю прозира дълбокото отчаяние на Путин от нарастващата изолация, в която Русия се постави вследствие на тази война. Известно е, че дори водещи китайски банки спряха финансирането на търговски операции с Русия, за да не попаднат под западните санкции. Някой би възразил, че ми се привиждат неща, които са желани, а не реални. Обърнете внимание на самата формулировка, че Русия е готова да се върне към резултатите от Истанбулските преговори от 2022 година – макар и пусната като примамка, това е декларация, която показва, че режимът на Путин би бил готов на сериозни отстъпки, ако започнат преговори в този момент. Друг е въпросът, че както казва Бисмарк, един договор с Русия не струва „хартията, на която е написан” – т.е. Кремъл във всеки момент може да се отметне от него.

- Но Путин каза обратното в интервюто – че западните санкции не са успели, а само са направили Русия по-силна.

- Не съм икономист, но от икономически анализи мога да разбера, че впечатляващият икономически растеж от 2,5 до 3 процента на руската икономика - въпреки санкциите, се реализира благодарение на резкия ръст на военното производство. По различни оценки около една трета от руския бюджет отива в момента за военни разходи, което означава, че там се натрупват огромни ресурси за производство на оръжие.
В момента, в който евентуално тази военна икономика спре да има смисъл за своето съществуване, ще се разрази истинска икономическа катастрофа.
За да не се случи това, другата възможност е непрекъснато да надуваш тази индустрия, да разширяваш обема на работата й, което означава верижна война срещу все повече страни в съседство.

- Интерпретациите очаквано са различни. Всички русофили в България чуват, че Русия предлага диалог, че няма да напада никого, освен, например, ако Полша не нападне първа. Вие как разчетохте думите на Путин, че Русия никого няма да напада?

- Като заплаха. Ако погледнете в архивите колко категорични заявления има от страна на Хитлер, че няма да напада никого, може сама да направите аналогиите.
Ако за някого е прекалено да се прави аналогия между Хитлер и Путин, може да направите аналогия между Путин и други великодържавни самодържци в руската история, които също така с удоволствие използват твърденията, че ние никога няма да нападаме никого. Цялата руска и съветска пропаганда, с която моето поколение е израснало, е изградена върху това. Да припомня - имаше една песен „Хотят ли русские войны?“ Руснаците никога не искат война и непрекъснато воюват. И то защото някой друг ги е принудил да нападнат другите. След изявлението, че Русия няма намерение да напада Полша, аз лично, ако бях поляк, щях да се мобилизирам.

- Ако съдим по политическите реакции на поляците, те, изглежда точно това правят – мобилизират се. Друга теза, която Путин повтори е, че САЩ ни излъгаха, като визира разширяването на НАТО. Има ли ресурси Русия да издържи в една война с НАТО, независимо кога би могла да бъде тя и дали изобщо би се стигнало до сблъсък?

- Позволете първо коментар по прословутата теза „Америка ни излъга“.
Не съм бил нито в Малта, нито другаде, където се е договарял света след края на Студената война, но активно съм наблюдавал дискусията за сигурността на Централна и Източна Европа след 1990 година. Мога от първо лице да разкажа как стана разширяването на НАТО.

През 1991 година отидох на едногодишна специализация в Калифорнийския университет в Лос Анджелис, където говорих с множество хора – както академични учени от Департамента по международни отношения и по политология, така и с хора от корпорацията RAND, която също е разположена в Лос Анджелис и нейни представители четат лекции в университета.

Господстващата визия по това време беше следната: „Вижте, време е в Европа да вземете нещата в свои ръце. Изхарчихме 4000 милиарда долара за Студената война, доведохме я до победен край, оттук нататък се връщаме вкъщи, а вие си поемате ангажимента за сигурността на Европа.” Това, между другото, бе и визията спрямо войните в бивша Югославия – европейски проблем, решавайте си го вие.

По същото това време на много други места, включително в Западна Европа, се водеха интензивни разговори за това, че след като Варшавският договор се е разпуснал, време е да бъде разпуснато и НАТО.
Оттук до разширяването на НАТО през 1997 година се случиха интересни неща. Страните от посткомунистическа Централна и Източна Европа, се еманципираха от срутилия се Съветски съюз и започнаха своя преход. Сблъскаха се с огромни проблеми - както икономически, така и проблеми на сигурността.

ЕС в лицето на неговите лидери Кол и Митеран не даваха и дума да се издума за разширяване на Европейския съюз в непосредствено бъдеще. Те двамата казваха: „Източна Европа да влезе в Европейския съюз? Разбира се, това някога ще стане, но това не е политически въпрос, който да се обсъжда сега, защото става дума за след много години.”
То стана след 10 години - но те не предпоплагаха, че това ще бъде възможно от позициите си в началото на 90-те.

Централна и Източна Европа бе оставена сама на себе си да се справя с този мъчителен преход, който бе осъществен по горчивата рецепта на неолибералната идеология, доминираща света в този период.

Заедно с икономическите, появиха се и сериозни проблеми със сигурността. Те идваха преди всичко от слабостта на новите демократични институции в Централна и Източна Европа, от избуялите мафиотски структури, от възникването на криминалните олигархии, от институционалния разпад и пораждащата го корупционна спирала. Централна и Източна Европа бе изправена пред риска да се превърне в гето на олигархични режими, в обществена среда на социална поляризация – процеси, които я отдалечават, а не я приближават към Европа.

Това беше контекстът, в който Вацлав Хавел, Лех Валенса и други източно-европейски лидери поставиха въпроса за присъединяването на Централна и Източна Европа към НАТО. За да могат поне в НАТО да се адаптират към водещи стандарти на сигурност и да стабилизират своите общества. Разбира се, дълбокият подтекст на желанието за присъединяване към НАТО бе и убеждението на източноевропейските лидери, че след като се изправи на крака след рухването на съветския комунизъм, Русия отново ще предяви своите имперски претенции към съседите си. Тези аргументи не бяха озвучавани „на предна линия” в кампанията на европейския Изток за присъединяване към НАТО, но тяхната значимост е особено ясно очертана от позициите на днешния ден.

Западът не вярваше, че Русия ще се изправи и ще тръгне обратно да прави империя. Източноевропейците винаги са го знаели. За тях това не е въпрос на вяра. Когато знаеш, няма нужда да вярваш. Те знаеха, че Русия ще се върне. Затова искаха да сложат още една бариера пред нейното бъдещо завръщане. През 90-те години мнозина на Запад се присмиваха на страховете на Източна Европа от една възродена агресивност на Русия. „Момчета, вие спите и сънувате кошмари от Студената война. Тя свърши”, смееше се испански социалист и тупаше по рамената източноевропейски политици на конференция в Брюксел.

Ако днес източноевропейските страни не бяха страни-членки на НАТО, Русия много по-лесно щеше да постигне целите си, които актуализира още с удара по Грузия през 2008-а, срещу Украйна през 2014 и 2022-а.

Русия не протестира срещу разширяването на НАТО като „заплаха” срещу самата себе си – всички в Кремъл знаят, че Източна Европа не може да бъде източник на заплаха. Русия протестира срещу разширяването на НАТО, защото то отслабва нейния потенциал отново да установи репресивен контрол върху Източна Европа. „Трябваше да повярваме на източноевропейците”, заяви наскоро Урсула фон дер Лайен. Справедливо, макар и закъсняло признание.

Можем само да съжаляваме, че обстоятелства, свързани с експанзията на ислямския тероризъм осуетиха разширяването на НАТО в посока на постсъветското пространство – Украйна, Южен Кавказ. Ако това разширяване бе осъществено, Москва щеше да изгуби реалните шансове за реваншистка агресия, каквато упражнява днес по отношение на Украйна.

Със своето разширяване НАТО се превърна в общоевропейска – атлантическа система за сигурност, която е призвана да предотврати възраждането на имперските проекти от 19 и 20 век на европейска територия.

- Кога започна завръщането на Русия, възраждането на имперското й самочувствие?

- Въпреки членството на нашите страни в НАТО, Русия постигна значими успехи в дестабилизацията на Източна Европа по пътя на своето завръщане като „велика сила” след 2007 г. Високата степен на енергиен монопол, мащабната корупция, организирана като ефект на олигархичните взаимоотношения между Кремъл и посткомунистическите елити в Изтока на Европа, мащабната пропагандна – хибридна война – това са само част от свидетелствата за мащабната агресивност на завръщащия се имперски проект на Кремъл в Източна Европа. Тезата, че Западът с разширяването на НАТО е уплашил Русия и поради това тя сега се опитва да отговори на удара, е абсурдна аргументация. Това е аргументация за несведущи хора в дълбоката провинция на Западна Европа и Америка. Това не е аргументация за хора, които познават прелестите на имперския експанзионизъм върху собствения си гръб в продължение на столетия – и особено през втората половина на 20 век.  

- След това интервю на Путин какъв е Вашият отговор на въпроса каква би била американската политика спрямо Русия, респективно Китай, ако Тръмп спечели президентските избори?

- Най-големият проблем е, че липсва ясен отговор на този въпрос. Очевидно е, че Тръмп не е човек с концепция. Не е човек, в чието съзнание има подреден свят, за който той има определена визия. Тръмп е склонен да повишава тон на равни нему партньори от Германия, Франция, Канада или където и да било другаде, по повод на това, че не си плащат вноските в НАТО. И същевременно да повишава тон на лидерите на същата тази Германия, че прокарват Северен поток-2 и че ще попаднат в лапите на Путин, защото той цели да ги преземе енергийно. Тоест, от страна на Тръмп могат да идват съвършено различни по посока и по геополитическо значение действия и внушения поради простата причина, че неговият свят е изграден около странната представа за международните отношения като свободен пазар. Пазар, на който силната Америка може да играе ролата на бодигард тогава, когато й плащат, а когато не й плащат, може да си вдигне краката на масата, да си пуши пурата и да гледа как Русия превзема тези, които не са си платили.

- „Ню Йорк Таймс“ публикува интересен анализ на Брет Стивънс, където авторът твърдеше, че дори Америка да иска да обърне гръб на света, светът няма да й обърне гръб, а ще й забие нож в гърба. Два въпроса оттук – дори привържениците на американския изолационизъм да се поздравят с победа и САЩ да се върнат у дома, Америка остава в беда, така ли? И вторият - Трета световна война изглежда неизбежна?

- Преди да говорим емоционално за ножове в гърба и за Трета световна война, по-добре да говорим за реалности, които дори и Тръмп като президент не може да промени.
От 1945 година американският долар е международна резервна валута. Битката на поредица по-големи или по-малки врагове на Америка е да изместят американския долар от ролята на резервна международна валута, но усилията поотделно, заедно или координирано не водят до особен успех, тъй като над две трети от плащанията по света все още се правят в тази резервна валута.

Ако Тръмп иска да изтегли Америка от другата страна на океаните, тоест Америка да се завърне у дома, това означава Америка да се откаже от тези ресурси на световната си търговска, военна мощ, а също и на „мека сила“ – ресурси, които й дават възможност да играе ключовата роля на международен разпределител на властта и богатството. Америка притежава тази мощ защото доларът е световна валута, защото американската сила – стопанска и военна - е гарант за световната търговия, защото американският флот държи контрола върху основните морски проливи и стратегически позиции, върху основните стратегически ресурси на Европа, насочени към Евразия... Също и защото американската икономика и начин на живот са привлекателни за огромен брой хора в света. Това са съвсем накратко изброени основните ресурси на Америка като световна свръхсила.

Вярно е, че една значителна част от американските елити вече са глобални елити и тях Америка сама по себе си не ги интересува особено. Те са се разделили психологически с националната си принадлежност, но не са се разделели с възможността Америка да бъде платформата, от която те управляват икономически глобалния свят. С други думи, има граници – както се казва в София, „червени линии” - до които дори обитателят на Белия дом няма да има особено голяма възможност да припари, камо ли да ги премине. Примерът с международната резервна валута е само един от многото други неща, които изразяват позицията на Америка. Да се оттеглиш от една такава позиция, означава да създадеш големи пространства на вакуум. Когато Буш-младши затъна в Ирак между 2003 и 2007 година, той създаде огромни вакуумни пространства първо по отношение на Евразия, където Америка имаше стратегия за приобщаване на постсъветското пространство към евроатлантическата система за сигурност. Ако това се беше случило тогава, Русия нямаше да има друг шанс за геополитическа изява освен като партньор на Запада. Тя щеше да бъде поставена в рамка, в която тя нямаше да има друг избор.

Но Буш затъна в Ирак, приобщаването на постсъветското пространство пропадна и на конференцията по сигурността в Мюнхен през 2007 година Владимир Путин каза, че каквото било било, дотук бяхме партньори, оттук нататък сме съперници. Той видя прозорец на възможности в този вакуум. Същото го видя и Китай, който излезе на сцената като политическа глобална сила, дотогава беше само икономическа. Видя го и Иран и се превърна в основна регионална сила в Близкия изток. Чак Уго Чавес го видя във Венецуела.

Не че е невъзможно посредствени президенти каквито бяха Буш-младши и Обама, според мен и Тръмп и в известна степен Байдън, да оголят интересите на Съединените щати до степен до която да се появят вакуумни пространства и Америка да бъде изтласкана от тях като присъствие.
Това може да се случи. Но може ли да се случи с цялостната, с компактната роля на Америка в съвременния свят? Може ли да бъде изтласкана от всички свои ключови международни позиции – финансови, търговски, военни, да бъде изтласкана като „мека сила“? Този въпрос виси. Аз няма да му давам отговор. Всичко е възможно, но ако това се случи, то ще се случи не защото някой е победил Америка, а защото Америка си е нанесла автопоражение.

- Нетаняху сега не се съобразява с позицията на Вашингтон. Знак за отслабващото влияние на Америка ли е това? Не вижда ли и той вакуум, от който се възползва.

- Нетаняху се бори за собствения си живот и за собствената си кожа, както се казва. Ако той не реализира военна победа и не удължи войната, за да може да бъде военният лидер на Израел, на него ще започнат да му се задават настойчиво неприятни въпроси, включително за това какво се е случило на 7 октомври миналата година. Въпроси и за всичките му опити да промени институционалната система на Израел, въпроси за съдебните му дела.

Бележка: Интервюто е взето преди новината (16 февруари) за смъртта на руския опозиционер Алексей Навални.