Бисера Йосифова Мразовит ноемврийски ден. Паметникът на Йордан Радичков е омотан с лъскав найлонов сатен и завързан с канап в очакване на своето откриване. Пред него са инсталирани три микрофона. Градинката край Националната галерия все още пустее. Наоколо обикалят неколцина премръзнали граждани. Една журналистка ме пита: „А къде са почитателите?” Отвърнах й, че вероятно подранилите са редовите читатели, докато официалните почитатели ще се стълпят по-късно. Така и стана. Заприиждаха на групи по браншове – художници, театрали, кинаджии, земляци, хората от сдружението „Приятели на Радичков”, представителна извадка от министерски и общински власти с държавни букети, минувачи. В разгара на светската суматоха по алеята се появи един странен кучешки екземпляр, с миша муцуна и проскубана опашка, носейки с примирено достойнство каишния знак на общински скопец. От очите му струеше душата на литературния Радичков герой, описан в „Лазарица”. Клекна пред микрофоните в очакване. Тутакси разпознах в него пратеника и се втурнах да агитирам журналистите да го заснемат. Докато се щурахме, вече някой го бе изритал. Така литературата бе изпъдена от живота, и то в редките случаи, когато ни е дошла на четирите си крака. Тъй като не успяхме да направим фотодокумент, реших да го нарисувам, за да удостоверя неговата истинност. Няколко дни преди това събитие в Пловдив бе чествана 50-годишнината от изграждането на Паметника на Альоша, миролюбиво свел автомат „Шпагин” към родната твърд. Сам той обект на стръвни политически дебати – да го има, или да го няма. За едната страна този монумент върху Бунарджика олицетворява събирателния образ на окупатора. От друга обаче, почитателите му отстояват правото на in memoriam на загиналите руски войничета по време на Втората световна война. Почитателите са от монолитни браншови групи - силно партийни до крайността да нарочат смелия съветски редник Алексей Скурлатов за прототип на скулптурата, за което той, милият, неочаквано е възнаграден от алтайските общински власти с чисто ново „Жигули”. Дълбоко се съмнявам, че покойният скулптор Васил Радославов е знаел, че портретува личност, а не събирателен, средноаритметичен образ. Преди няколко години по искане на Руското посолство в България Столичната община ми възложи да намеря бюст-паметника на генерал Толбухин, край когото десетилетия наред минавахме в просеката между Софийския университет и Художествената академия. В зората на Голямата промяна бяха похитени почти всички градински и паркови паметници, преименуваха улиците до степен, която доведе до полуда пощенските раздавачи и гостите на столицата. В търсене на генерал Толбухин достигнах до последната спирка - колелото на трамвая в Орландовци на Централните софийски гробища. Бе започнало времето на богатата реколта мъртъвци. Едноличната монополистична фирма по надгробните паметници бе засипала с отломъци камарата от градинкови статуи, струпана в узурпираната зона на гробищата. Сякаш Вазовата грамада се издигаше върху двойка невинни сърнички, група селянки с мотики на рамо (очевидно припознати като текезесарки), а най-отдолу възнак лежеше Георги Димитров. Проклятието на протодемокрацията не бе пощадило както бронзовите мечета, така и могъщия объл образ на генерала. Трябваше да минат години, за да разжалваме Толбухин от чин „паметник от национално значение”, после да го превърнем в „паметник от местно значение” , а може би и без значение за България. Едва тогава го предадохме в ръцете на неговите сънародници и почитатели, които го поставиха в градския парк на родния му край. Очевидно всеки паметник има своите почитатели – без значение дали е стар или нов, дали е исторически, политически, интелектуален, конюнктурен, материален или неръкотворен. Ала единици са паметниците, които могат да изпровождат свои пратеници от отвъдното, както се случи с Радичковия.