Проф. Румен Вълчев, бивш зам.-министър на образованието Не е новост, че сме все по-ниско в класиранията, дори е чудно, че една образователна система, в която почти два месеца е възможно да няма учебни занятия, може да намира място в каквито и да е сравнителни изследвания. Може ли и статистически и съдържателно подобна система да се разглежда наравно с другите? Стачката завърши и всичко затихна. Обществото бързо намери други теми за развлечение и за размисъл, от съответните министерски служби убеждават, че нищо не е станало и че с някой и друг ден повече, с по две домашни, с разумно разместване на материала и с посгъстени контролни нещата ще си дойдат на мястото. Какво става? Има ли въобще образование? Каква е тази система, която след загуба на една четвърт време за преподаване и учене, време структурирано, разпределяно до минута, по теми и темички, време залегнало във впечатляващо големите учебници и в научно премислените програми, може въобще да се развива? Ако е така, защо да не учим по един срок или зимата да не се ходи на училище и да не се дават пари? Или да се започва на 7 ноември след като децата си починат от лятото през меката есен? Когато преди десет години като част от министерски екип предложих да се намали част от учебното съдържание, за да се съсредоточи ученето върху наистина важните за детето и за младия човек неща, бях обвиняван, че целя оглупяването на децата, рушенето на традициите, което е в угода на Запада. Днес учебниците са далеч по-тежки и непосилни за детския ум, а програмите все по-претрупани. Хората, занимаващи се с обучение, са най-малко предостатъчно, а всичко върви пак към лошо. Дори привържениците на изключителната мъдрост на децата ни и на добродетелите на социалистическата образователна система вече не се опитват да обясняват ставащото. Една система се крепи върху вижданията накъде отива, на знанието как да се стигне дотам. Тя задава прости и ясни правила за отношение между хората в нея и изработва стандарти за това какво трябва да знаят и да могат всички в нея, за да успяват. Нито една от тези основи не само не е поставяна в нашето образование през последните две десетилетия. Тя не е била и замисляна. Накъде отива системата? Баналният отговор – “към Европа” не означава нищо. Какви са правилата и отношенията в училище и извън него? Хаосът само е допълван с обещания, че всичко ще се реши с нов Закон за просветата. Той се подготвял - неизвестно и незнайно от кого, скришом, като че ли живеем в Средновековието, а не в демократично общество. Какви са стандартите в образованието – за учене, за знания, за умения, стандартите за учители, за училища, за оценяване на постиженията? Нито един от тях не съществува, нито се мисли как да бъде разработен. Голяма част от тези необходими ориентири за всяка образователна система са записани като необходимо условие в Закона за просветата от 1991 г., но и до днес остават неосъществени. Единствените, които са направени – стандартите за знания, са толкова слаби, непочиващи на виждания и съвременни идеи, че могат само да се сравнят с утвърждаващите същите стандарти учебни програми и учебници. Какво ли може да се иска, когато същите тези стандарти бяха разработени в началото на хилядолетието за по няколко месеца? А в Англия правенето им и търсенето на професионално и обществено съгласие за утвърждаването им отнема години. Затова след като няма стандарти, няма проблем да събереш осем месеца учебни занятия в шест месеца или в два, или въобще децата да не ходят на училище. Няма значение каква оценка ще напишеш и дали тя ще съответства на каквито и да е знания или умения. Няма значение дали ще искаш двеста или две хиляди лева за своя труд. Няма значение дали в паралелката ще преподаваш на двадесет или на два-три пъти по двадесет деца, както биха желали финансовите благодетели на образованието – господата Орешарски и Станишев, При обучението в творческо мислене се използва една проста игра. “ Пришълци от друга планета” Те идват и задават въпроси на участниците в дадена област. Например защо правите всекидневно някои прости неща, въпроси за смисъла на нашите действия, за нашите цели в различни ситуации, които далеч не са толкова очевидни. Отговорите са трудни, понякога и невъзможни. Защото сме привикнали да живеем в свят без важни въпроси, в свят на дадености и привидности. Нека зададем подобни въпроси и за образованието. Защо ходя на училище? Защо получавам оценки? Защо уча това, което уча? Защо трябва да има изпити на края? Защо това образование трябва да е задължително. Защо...? На тези въпроси няма да получите смислен отговор нито от децата с най-висок творчески потенциал, нито от тези с най-нисък. Нито от министерските чиновници, нито от учителите, нито от учените, които се занимават с образование. Всички са доволни – промени няма Отговор няма да има не само заради съществуващата и хвалена само от просветния министър „стратегия”, но няма да има и затова, че всеки е доволен от състоянието на нещата. За чиновници и министри да планираш промени на нищото, е безсмислено, но показно и съвсем не опасно занимание. За синдикалистите то е добро за състоянието на техния дух и амбиции – да запазват ситуацията. Те властват над немощни членове, нуждаещи се от оцеляване, а не от съвети и помощ за развитие. За депутатите, които гласуваха безкритично образователната”стратегия”, отговорът ще бъде да се задържи мравунякът от сегашни и бъдещи избиратели и продавачи на гласове. Целта е утрешните граждани да не се превръщат в търсачи на истини и възможности за различен, критичен, осмислен живот в хармония с обществото. За малкото, които желаят и се посвещават на промените, отговорът е в несбъдващите се усилия, а за търсещите повече деца със сигурност отговорът не е в образованието. В тази система няма пътища, както в стратегията няма център, няма приоритети, няма идеи. Има куп пожелания да се усъвършенства една или друга просветна част, която няма да промени цялото. Накъде може да се развива и как да се спаси система, която след два месеца преговори на титаните на промените, се хвана за сламката на делегираните бюджети? Да делегираш средства за развитие на училище може, когато то е свободно да избира програми, начини на организиране на обучението, начини на преподаване, на изградени с грижа отношения между учители, родители, ученици, общественост, начини на оценяване. Делегирането на средства, за които така или иначе е постановено нормативно за какво отиват – за заплати, за ремонти, за поддържане – не е просто самозаблуда за реформа. Това е цинизъм. А да караш открито директори да нарушават нормативите, за да преразпределят средства (брой деца в паралелка, брой часове) е беззаконие. Министерството на образованието от една година е определило пилотни общини, за да провери пътищата за децентрализиране на системата, но не е направило нищо. А сега иска по график, за четири дни всяко училище в тях да избере и утвърди училищни съвети. Така то дори не симулира дейност, а доубива каквото и да е желание за работа, за промени. Това е посланието от случващото се за учителите, това е посланието и за родителите и за техните деца, които гледат пак с безразличие на случващото се. А за международните оценяващи комисии посланието е, че няма какъвто и да е смисъл да се оценява ставащото- тенденцията може да се прогнозира безпогрешно и неумолимо. Обществото, отегчено от стачните вълнения и неясноти, мълчи. Децата не са научени да задават въпроси. Пришълците няма да дойдат, затова нека да сме спокойни до следващия гръм, който няма как да знаем откъде може да дойде. Защото живеем в един разграден двор и в къща без правила и бъдеще.