Стела Ненкова

Депутатите са на път да закрият Агенцията за следприватизационен контрол (АСК), като я сведат до отдел в Агенцията за приватизация (АП). Всъщност преди последната промяна на специализирания закон функциите по изпълнение на ангажиментите, поети от инвеститорите с покупката на което и да е предприятие у нас, се занимаваше именно отдел в приватизационното ведомство. И агенцията, и отделът обаче регистрираха постоянен неуспех при опитите да накарат недобросъвестните инвеститори да изпълняват поетите ангажименти. Затова е по-добре отделът за следприватизационен контрол да се превърне в едно публично деловодство, където да бъдат регистрирани съдебните искове към недобросъвестните приватизатори, както и решенията на съда. И без това решенията на Агенцията за следприватизационен контрол се обжалват на всички възможни инстанции и влизат в сила само при окончателно произнасяне на магистратите. Санкциите обаче рядко се изпълняват, защото обикновено няма как да бъде наложен запор върху сметки в чужбина.

Банковите сметки са в чужди страни

Дори отделът или Агенцията за следприватизационен контрол да начислят глоби на новия собственик за това, че не е инвестирал в модернизацията на предприятието си, а даже съдът да го признае за виновен, пак няма ефект. Нито пари от глоби постъпват в бюджета, нито новият собственик в действителност модернизира предприятието.
Ситуацията с „Кремиковци“ в момента е ярко доказателство за това. Самият металургичен комбинат бе приватизиран кажи-речи в дванайсет без пет, тъй като според разпоредбите на Закона за финансово оздравяване, ако не бе сменена собствеността, предстоеше ликвидация и закриване. Благодарение на това комбинатът бе продаден за 1 долар, а държавата отпусна 680 млн. лева, за да може той да се разплати с НЕК и „Булгаргаз“ и да продължи да работи. В момента се водят дела дали тези 680 млн. лева са държавна помощ, макар че какво друго биха могли да бъдат, не е ясно.
Но парадоксите не спират дотук. Въпреки критичната ситуация, в която бе приватизиран „Кремиковци“, Министерството на финансите издаде разрешение на новия собственик да открие свои корпоративни сметки на офшорния остров Кипър. Оттук нататък всички опити на държавни ведомства да вземат някакви дължими пари от него бяха обречени на провал. В сметките на „Кремиковци“ в българските банки обикновено нямаше повече от 5 лева, на които да бъде наложен запор, независимо дали става дума за липса на инвестиции в екология, или пък за неизплатени осигуровки върху заплатите на металурзите, или нещо друго. Иначе предприятието нямаше как да работи. И така досега, когато „Кремиковци“ отново има нов собственик, но пак няма комплексно разрешително. И е във фалит.

Само една развалена сделка

Друг характерен случай на неефективен следприватизационен контрол е, когато сделката трябва да се развали заради доказани нарушения в акционерното споразумение между новите собственици, или нарушения на приватизационния договор. Неслучайно в цялата история на българската приватизация има една-единствена развалена приватизационна сделка. Тя е за „Микропроцесорни системи“ - Правец, но развалянето се състоя само защото новият собственик беше съгласен. В противен случай вероятно и досега щяха да се водят дела.
Ако единият собственик не е от България, обикновено акциите се регистрират в чужбина. При установено нарушение, от ведомството, което упражнява следприватизационния контрол, пък обясняват, че обезсилването на акции е много трудно и изисква пари за корпоративни адвокати в чужбина. Държавните ведомства по правило не разполагат с пари. Такъв е случаят с приватизацията на „Пектин“ - Перник. Негов собственик стана консорциум между австрийска фирма и работническо-мениджърско дружество. Последваха измами между съдружниците и неизпълнение на поетите ангажименти. Акциите на „Пектин“ обаче бяха изнесени в Австрия и не бяха обезсилени. Друг е въпросът, че нямат никакво покритие, а предприятието бе закрито, но не по правилата на Търговския закон. То просто бе забравено от пазара.
Така или иначе на практика няма случай на влязло в сила решение на ведомството, натоварено с контрола върху изпълнението на приватизационните сделки, което да не е потвърдено от съдебна инстанция. А още по-често санкциите ги налага пазарът.