Пол Кругман, Носител на Нобелова награда за икономика през 2008 г.
New York Times

Представете си две страни, засегнати в различна степен от тежката рецесия и загубата на работни места. В държавата А заетостта паднала с над 5%, а безработицата се удвоила, докато в държавата Б заетостта намаляла с едва 0,5%, а безработицата се озовала съвсем малко над равнището си отпреди кризата.
Не мислите ли, че първата има какво да научи от втората?
Този пример съвсем не е хипотетичен. С А означихме Съединените щати, където акциите се покачват и брутният вътрешен продукт расте, но и ужасното състояние на трудовия пазар продължава да се влошава с бързи стъпки. Зад Б се крие Германия, чийто брутен вътрешен продукт бе засегнат от колапса на световната търговия, но която със забележителен успех избягна масовата загуба на работни места. Германското чудо не се радваше на особено внимание на местна почва, но е реално, удивително и повдига сериозни въпросителни дали управляващите в Америка наистина са избрали правилните мерки за борба с растящата безработица.

„Те сами ще си дойдат“

Философията зад американската политика по заетостта се изразява в подхода „ако го насърчавате, те сами ще си дойдат“. Това ще рече, че всъщност на Америка й липсва политика по заетостта; тя разполага с такава за растежа на брутния вътрешен продукт. Идеята е, че чрез стимулирането на общите разходи ще можем да ускорим покачването на брутния вътрешен продукт, а това ще накара компаниите да спрат кадровите съкращения и да започнат да назначават нови служители.
Обратният на този подход са политиките, които директно третират въпроса със заетостта. Можем например да въведем програми в стил Новия курс на Франклин Делано Рузвелт. Към този момент това вероятно е политически неосъществимо (Глен Бек би описал всеки проект в духа на Works Progress Administration като план за назначаването на нацисти, подкрепящи Обама). Все пак сме длъжни поне да отбележим, че в най-добрите си години агенциите WPA и Civilian Conservation Corps осигуряваха препитание на милиони американци срещу относително ниски бюджетни разходи.
Друг вариант, или пък допълнение, са политиките, които насърчават заетостта в частния сектор. Тук опциите варират от правила, които възпрепятстват уволненията, до финансови стимули за компаниите, които назначават нови служители или редуцират работните часове, за да избягнат съкращенията.
Именно това направиха и германците. Страната влезе в Голямата рецесия със силно законодателство за защита на заетостта, което впоследствие бе допълнено от „краткосрочна трудова програма“, отпускаща субсидии на работодателите, които намаляват работните часове на служителите си, вместо да ги освобождават. Тези мерки не успяха да предотвратят болезнената рецесия, но Германия я преодоля със забележително малка загуба на работни места.
Трябва ли и САЩ да опитат нещо в този дух? Наскоро в интервю за вестник „Вашингтон пост“ Лорънс Съмърс, най-високопоставеният икономист в администрацията на президента Обама, пренебрегна тази идея: „Може би е добре да имаме дадено количество работа, разпределена между повече хора, но по-важното е да се увеличи общият размер на работата.“

Обичайното възражение

Вярно е, но реално ние не изпълняваме дори и тази задача, а Конгресът очевидно не е готов да изразходва достатъчно в стимули, за да промени това злополучно обстоятелство. Не трябва ли да обмисляме и други мерки дори само като временно решение на проблема?
Обичайното възражение срещу европейския тип политики по заетостта е, че те вредят на дългосрочния икономически растеж, че опазването на работните места и избягването на временните съкращения чрез редуциране на работните часове прави по-малка вероятността компаниите в разрастващите се сектори да назначават нови кадри, както и че намаляват стимулите за работниците да се насочват към по-продуктивни поприща. В нормални времена човек може да изтъкне някои от предимствата на американския трудов пазар, което ще рече пазар, в който работодателите могат да уволняват служители, когато си пожелаят, и не срещат толкова сериозни пречки пред назначаването на нови, когато дойде моментът за това.
Времената и условията обаче са извънредни. В момента американците, които губят работата си, не се насочват към друга, а се вливат в многолюдните редици на безработните и си остават там за доста дълго. Дългосрочната безработица вече е стигнала най-високото си равнище от 30-те години насам и продължава да се покачва.
Тази ситуация нанася и дългосрочни щети. Онези, които твърде дълго са били без работа, често пъти трудно се завръщат на трудовия пазар дори когато условията се подобрят. Има и някои скрити негативи – не на последно място за децата, които страдат физически и емоционално, когато родителите им останат безработни с месеци или с години.

Време е да пробваме нов подход

Нека само да уточня, че според мен един достатъчно мащабен държавен стимул ще свърши работа. Това очевидно не е възможно, така че се налага да обсъдим няколко по-евтини алтернативи, които директно да се захванат с проблема с безработицата. Дали да не въведем данъчен кредит за безработните, каквото предложение вече дойде от Института за икономическа политика? Или пък да въведем германския тип субсидия за намаляване на работните часове, предложена ни от Центъра за изследване на икономическата политика? И двата варианта си струват да бъдат обмислени.
Важното е, че вече се налага да предприемем нещо повече и по-различно от това, което вече вършим. Опитът на останалите страни подсказва, че е настъпил моментът за политика, която е насочена изрично и директно към създаването на работни места.