Д-р Николай Радулов, бивш секретар на МВР Твърдо съм убеден вече, че гражданите и ръководството на МВР съществуват в паралелни светове. Правоохранителните органи пребивават безгрижно в слънчева Аркадия, а гражданското общество е подложено на гигантски „Сървайвър“. В света на МВР всичко е спокойно. Престъпността плавно и непрекъснато намалява. Този спад е в пълно съответствие с един от постулатите на теорията на социалистическата държава и право, според който МВР е единствената организация, която работи за своето премахване – нали като бъде ликвидирана престъпността и борещите се срещу нея организации ще станат излишни. Организираната престъпност вече е натикана в миша дупка и отделните групировки се броят на пръстите на едната ръка (май скоро ще има излишни пръсти). В страната цари ред и спокойствие. Весели граждани с усмихнати лица желаят да сътрудничат на полицията, а техните деца с радост отделят от свободното си време да сътрудничат в борбата с компютърните престъпления, особено в борбата с детската порнография. Министърът на вътрешните работи заявява, че ще поощрява сътрудничеството на младите хора със службите, което от една страна, е възпитателно, а от друга- е изява на гражданската подкрепа за министерството. Европейският съюз този път не е отбелязал страната като гнездо на корупция и висока организирана престъпност. В този свят лошите, дори и да са полицаи, са разобличени и наказани – „91 години затвор за убийците на Чората”. Тази идилия е отразена медийно от казионната телевизия, която мога да разпознавам вече само по слух, без да поглеждам към екрана. Смут и „нездраво любопитство“ В света на гражданите обаче нещата изглеждат доста по-различно. В него цари смут и „нездраво любопитство”. Те си задават въпроси като: Защо Маргините са толкова болни, а поредната фабрика за убийства не можа да бъде демонстрирана и изобличена? Имаше ли действително доказателства за организирани от тях поръчкови убийства или арестът и обвинението им бяха трик, с който правоохранителната система симулира действие и отчете борба срещу организираната престъпност на високо ниво в доклада, предназначен за ЕС. Обиските в офисите им признак на напреднала работа по делото ли са или на безсилие и надежда след повече от година да се намери нещо инкриминиращо? И децата биха се досетили, че престъпници, които са на прицела на службите, трябва да са луди (а болестите им не са психически), за да държат услужливо в офисите си нещо, което би ги злепоставило. Дали и тази акция е просто за демонстрация на сила и отвличане на вниманието от неуспешния ход на делото? Защо неприятелят и конкурент на Маргините – Маджо, се ползва от протекцията на полицията и при явяването си в съда бе охраняван по-зрелищно и от президента? Защо след като престъпността е овладяна, известни като свързани със сивата икономика лица, бясно се запътиха към общинската власт, използвайки системата на избори за местна власт като огромна пералня за пари? Как да си обясним, че точно в изборния ден бе извършено поредното нагло убийство на човек пред очите на семейството му и насред полицейския квартал „Белите брези”? Патентът на КГБ В света на гражданите има силни съмнения и по отношение на сътрудничеството на ученици в борбата с престъпността. Все още има хора, които си спомнят, че тази теза не е нова и не е авторска идея на сегашния вътрешен министър. Тя е патент на КГБ, който в българските условия изкристализира през 80-те години в окръжно на Шесто управление на ДС, подписано от генерал Мусаков за привличане към сътрудничество на непълнолетни и ученици. Впрочем в някои медии се появиха услужливи дописки за положителни резултати на сътрудничеството – множество деца, компютърни любители, докладвали за порнографски сайтове, чатове и др. Споменатите деца са били под 18 години (описан бе случай за 14-годишно момиче), което прави идеята меко казано странна – по-скоро тя изглежда като негласен повик да се издирват и посещават такива сайтове. В паралелния свят хората данъкоплатци си задават и други въпроси: Съдът осъди полицаите, убили Чората, но защо не взе отношение към предшествалия го призив на министъра на вътрешните работи служителите да работят срещу престъпността ”на ръба на закона”? Не беше ли този призив подбудителство към груба игра, довела до горното убийство? Не създаде ли той лъжливото чувство сред редовите полицаи, че министърът ще е зад тях при всяка злоупотреба със сила? В паралелния свят гражданите се интересуват от новините и са наясно с факта, че черновата на доклада на Европейския съюз е била силно негативна към наличната корупция и ниските резултати на работа срещу организираната престъпност. Последвалото коригиране е резултат от колебания от организационно-етично естество – дали е редно да се публикува такава информация за страна вече членка на ЕС, а не че има промяна в информацията, анализа и фактите. В паралелния свят гражданите наблюдават отношението на пътната полиция, която спира очукана жигула и прави пълна проверка, същевременно обръща гръб и се прави на разсеяна пред преминаващия на червен светофар конвой от лъскави автомобили с поредни „щастливи” номера. Те са нещастни потърпевши, когато ограбят дома им и пристигналата със закъснение от часове дежурна група демонстрира безразличие и дори не прави опит да изземе отпечатъци от местопрестъплението. Разбира се понякога това е невъзможно, защото криминалистическите куфарчета на експертите са празни ( като че е повсеместно явление напоследък липсата на елементарни приспособления за разкриване на престъпления). В паралелния свят на гражданското общество полицията от институция, призвана да „защитава и служи”, се превръща в плашило и проверяващ на стачкуващите за достойно заплащане учители. В паралелния свят правоохранителните органи са лишени от доверието на гражданите и всеки се защитава както и доколкото може. Трябва ли да живеем в паралелни светове?