Пол Кругман
New York Times

Висшите представители на монетарните институции обикновено отправят закодирани послания. Така че, когато наскоро председателят на американския Федерален резерв Бен Бернанке спомена за проблеми с Азия, международните дисбаланси и финансовата криза, той не отправи специални критики към възмутителната валутна политика на Китай.
Но и не беше нужно да е чак толкова директен. Всички разбраха подтекста в думите му. Лошото поведение на Китай се превръща във все по-голяма заплаха за останалата част от световната икономика. Единственият въпрос сега е какво ще направи светът по въпроса. И по-специално Съединените щати.
Ето и малко история: стойността на китайската валута, за разлика от стойността на британския паунд например, не се определя от предлагането и търсенето. Вместо това властите в Пекин управляват целевото равнище на юана, като купуват или продават собствената си валута на международния валутен пазар. Тази политика е възможна благодарение на ограниченията, наложени на частни инвеститори да местят парите си във или извън азиатската страна.

Опасност от дестабилизация

Няма нищо изначално погрешно в една такава политика, особено след като тя поддържа страна с все още бедно население, чиято финансова система може твърде лесно да бъде дестабилизирана от колебливите потоци на горещите пари. Всъщност системата доста добре послужи на Китай по време на азиатската финансова криза в края на 90-те години. Най-важният въпрос обаче е дали целевата стойност на юана е разумна.
Някъде до към 2001 г. можехме да твърдим, че курсът на юана е напълно логичен. Търговската позиция на Китай не бе излязла толкова далеч от баланса. Оттогава насетне обаче политиката по задържане на фиксирания курс на юана спрямо долара започна да изглежда все по-странна и по-странна. Първо, стойността на долара падна, особено спрямо еврото, така че, поддържайки фиксирания курс на юана към долара, китайските власти всъщност ефективно обезценяваха валутата си срещу всички останали валути. Междувременно производителността в китайските износни индустрии се покачи стремглаво. В комбинация с фактическата девалвация на валутата това направи китайските стоки прекалено евтини на световните пазари.
Резултатът е видим в натрупването на огромния търговски излишък на Китай. Ако търсенето и предлагането бяха оставени да си свършат работата, стойността на юана щеше да се повиши рязко. Китайските институции обаче не му позволиха да се извиси. Те го натискаха надолу, като продаваха огромни количества от валутата и в замяна се сдобиха със забележително количество чужди активи, предимно в долари, които в момента се изчисляват на около $2,1 трлн.
Много икономисти, сред които и аз, вярвахме, че покупателната треска на Китай е спомогнала за надуването на жилищния балон, който подготви сцената за отприщването на глобалната финансова криза. Упоритостта, с която Пекин настоява да запази фиксирания курс юан/долар, дори и след като американските пари се понижават, вероятно отваря още по-големи пукнатини в момента.
Въпреки пороя от апокалиптични прогнози за падащия долар това движение надолу е и естествено, и желано развитие. Америка има нужда от по-слаб долар, който да й помогне да намали търговския си дефицит. И закономерно си получи желаното, след като неспокойните инвеститори, които се стекоха към предполагаемия сигурен подслон на американския държавен дълг в пика на кризата, пренасочиха парите си към други региони на света.

Невероятна девалвация

Пекин обаче държи валутата вързана за долара – което значи, че една страна с огромен търговски излишък и бързо възстановяваща се икономика, чиято валута би трябвало да покачва стойността си, всъщност работи за постигане на невероятна девалвация.
А това е нещо изключително опасно във време, когато световната икономика е потънала в дълбока депресия благодарение на неадекватното движение на търсенето. В преследването на политики за поддържане на слаба валута Китай всъщност изтиква част от това неадекватно търсене далеч от другите държави, което наранява и спъва растежа почти навсякъде. Между другото най-големите жертви вероятно са работниците в останалите бедни страни. В нормални времена аз щях да съм сред първите, които щяха да отхвърлят обвиненията, че Китай краде работните места на други хора, но в настоящите условия това е бруталната истина.
И така, какво ще правим? Американските власти бяха изключително предпазливи относно проблема с Китай. При това до такава степен, че миналата седмица американското Министерство на финансите в изискан от Конгреса доклад, в който май трябваше да изрази „опасенията“ си, удостовери, че Китай не – повтарям „не“ - манипулира валутата си. Това е шега, нали?
Проблемът е, че в настоящия момент тази предпазливост не е особено логична. Представете си, че Китай реши да направи онова, от което, както изглежда, и Вашингтон, и Уолстрийт се страхуват, а именно да започне да продава част от натрупания си доларов резерв. При сегашните условия това ще помогне на американската икономика, като направи износа й неизмеримо по-конкурентен.
И наистина някои страни, сред които се откроява Швейцария, се опитваха да подкрепят икономиките си, като продаваха собствените си валути на международния валутен пазар. САЩ, най-вече по дипломатически причини, не може да последват този пример. Но ако китайците решат да го направят за наша сметка, би трябвало да им изпратим благодарствено писмо.
В крайна сметка обаче световната икономика все още се колебае в несигурни води и е опасно да толерираме политиките „за сметка на съседа“. Нещо трябва да бъде направено по въпроса с китайската валута.