Томас Фридман, New York Times

Миналото лято слушах речта на Мишел Рий – дейния главен секретар, отговарящ за държавните училища във Вашингтон. Малко преди да започне заседанието, се появи един човек, който се представи като Тод Мартин и ми прошепна, че онова, за което се готви да говори Рий (затрудненията на държавните ни училища), е всъщност критична, но досега неизречена причина за попадането ни във водовъртежа на Голямата рецесия.
Има нещо вярно. Макар бъркотията около високорисковите ипотеки да включваше и забележителен срив на етичните принципи на Уолстрийт, тя съвпадна с образователния срив на Мейн стрийт, и то точно когато технологиите и отворените граници дадоха възможност на толкова много хора да се съревновават с американците за работни места от средния клас.

Парите, взети назаем от Азия

Във високорисковата епоха си мислехме, че сме в състояние да си осигурим американската мечта – къща с двор, без да загубим нищо. Тази нейна версия ни беше достъпна обаче не заради подобряването на образованието, продуктивността и спестяванията, а заради уолстрийтската алхимия и парите, взети назаем от Азия.
Преди година всичко това се срина. Сега, когато събираме обратно парчетата, трябва да разберем, че не само финансовата ни система се нуждае от нов старт и осъвременяване, но и системата на общественото образование. В противен случай възстановяването под знака на безработицата няма да е просто преходна фаза, а наше бъдеще.
„Неуспехите в образованието са най-големият ни принос за упадъка на глобалната конкурентоспособност на американския служител, най-вече от средните и ниските нива - твърди Мартин, бивш глобален директор към PepsiCo и Kraft Europe, а сега международен инвеститор. - Тази загуба на конкурентоспособност отслаби възможностите за производство на благосъстояние на американския работник, тъкмо когато технологиите доведоха глобалната конкуренция много по-близо до дома. И така, по време на цяло едно десетилетие американските работници поддържаха високия си жизнен стандарт, като заемаха средства и потребяваха доста над възможностите, дадени от реалните им доходи. Когато Голямата рецесия помете балоните на кредитите и активите, които правеха свръхпотреблението възможно, тя остави много американски работници не само затънали още по-дълбоко в дългове, но и без работа и без умения да се конкурират на световната сцена.“
Този проблем ще бъде разрешен само когато конкурентоспособността на американските работещи се подобри. Когато създадем достатъчно нови работни места и достатъчно образовани служители, чийто труд струва, да речем, $40 на час в условията на глобалната конкуренция. Ако не го направим, няма думи, които да изразят колко „хаотично“ ще бъде възстановяването на икономиката ни.
Мой приятел адвокат от Вашингтон наскоро ми разказа за съкращенията във фирмата му. Попитах го кого съкращават. И той отговори нещо интересно: адвокати, които са свикнали само да се появяват и да им се дава работа, били първите, които си заминали, защото със спукването на балона този поток работа просто вече не съществувал. Но онези, които имали способността да изобретяват нови услуги, нови възможности и нови начини да си търсят работа, останали. Те са новите недосегаеми.
Това е ключът към разбирането на образователното предизвикателство, пред което сме изправени днес. Онези, които чакат рецесията да свърши и някой отново да им даде работа, може да почакат доста. Хората, които имат достатъчно въображение, за да станат недосегаеми – да изобретяват нови начини да се върши старата работа, енергийно спестяващи начини за осигуряване на нови услуги, нови пътища за привличане на стари клиенти или нови начини да се комбинират съществуващите технологии, ще преуспеят. Следователно не само че ни трябва по-висок процент на завършващи училище и колеж американци (тоест, повече образование), но ни трябват повече с подходящото образование.
Както пояснява експертът по трудова заетост към университета „Харвард“ Лорънс Катц: „Ако помислите за пазара на работна ръка днес, горната половина на университетското образование – хората с най-ново поколение аналитични умения за решаване на проблеми, които могат да се конкурират на световния пазар или да се състезават във финансовата система, или да се справят с нови правителствени регулации, са се справили добре. Но в долната половина – онези инженери и програмисти, които се занимават с по-рутинни задачи и не участват дейно в развитието на нови идеи или рекомбинирането на съществуващи технологии, или не мислят за това, какво искат новите клиенти, са в лоша позиция. Те са били много по-силно изложени на глобалната конкуренция, която ги прави по-лесно заменими.“
Онези във високия край на долната половина – завършилите строителни или производствени техникуми – са били съсипани от глобалната конкуренция и имиграцията, добавя Катц. Но онези, които имат способности за междуличностна комуникация (търговецът, който търгува лице в лице с клиентите, или предприемачът, който ще ви помогне да смените декора на кухнята си, без да се налага да се свързвате с архитект) са се справили добре.

Не обикновена ванилия, а шоколадов крем

Да си просто средностатистически счетоводител, адвокат, предприемач или работник на поточната линия, не ти дава шансовете отпреди. Както казва авторът на „Един изцяло нов мозък“ Даниъл Пинк: „В свят, в който все по-голяма част от средностатистическата работа може да се извършва от компютър, робот или талантлив чужденец, при това по-бързо, по-евтино и „точно толкова добре“, обикновената ванилия вече не ви върши работа. Важно е какъв шоколадов крем, бита сметана или черешка ще сложите отгоре. Училищата ни имат двойно по-трудна задача – не само да подобряват четенето, писането и смятането, а и предприемаческите умения, иновативността и креативността.“
Извод: няма да се върнем към доброто старо време, без да поправим и училищата, и банките си.