Пол Кругман
New York Times

Един от уроците на Голямата депресия е, че никога не бива да подценяваме разрушителната сила на лошите идеи. Уви, някои от онези лоши идеи, допринесли за тогавашния катастрофален катаклизъм, все пак се оказаха твърде трайни. Макар и в малко поизменен вид те и до днес продължават да оказват въздействие върху икономическия дебат.

Свещена вяра

За какво всъщност говоря? Икономическият историк Питър Темин твърди, че една от основните причини за Голямата депресия е т. нар. манталитет на златния стандарт. С това понятие той обозначава не просто свещената вяра в поддържането на стойността на една валута в злато, но и свързаните с нея нагласи, сред които са: маниакалният страх от инфлация, дори когато е налице значително по-реална заплаха от дефлация; противопоставянето на свободното кредитиране, дори когато икономиката отчаяно се нуждае от него, при това с мотива, че кредитът ще има опорочаващ ефект; твърденията, че дори правителството да е в състояние да създаде нови работни места, не бива да го прави, защото възстановяването ще бъде изкуствено.
В началото на 30-те години именно този начин на мислене накара правителствата да вдигнат лихвите и да ограничат държавните разходи въпреки масовата безработица, в пореден опит да защитят златните си резерви. Дори след като страните се отказаха от златото, вкоренената вече нагласа ги направи твърде резервирани към всяко евентуално понижаване на лихвите и създаване на повече работни места.

Сега времената са различни. Или пък не?

Разбира се, Съединените щати не се канят да се върнат към златния стандарт. Въпреки това една съвременна версия на свързания с него мисловен модел оказва все по-нарастващо въздействие върху икономическия дискурс на страната. А новите версии на старите лоши идеи може да подронят шансовете на Америка за пълно оздравяване.
Обърнете например внимание на сегашната врява около падащата стойност на долара на международните пазари. Истината е, че спадът на зелената валута е добра новина. Най-малкото, трябва да сме радостни, че понижаването е резултат от покачването на доверието – американската валута тръгна нагоре в разгара на финансовата криза, след като паникьосаните инвеститори потърсиха убежище в САЩ. Тоест, сега вече би трябвало да пада, защото страхът е започнал да поутихва. По-евтиният долар е добре дошъл за американските износители и ще помогне на страната в прехода от огромен търговски дефицит към една по-устойчива международна позиция.

Консервативна тояга за Фед

Ако четете редакционната страница на „Уолстрийт джърнъл“ обаче, ви се казва, че поевтиняването на долара е ужасно нещо. За американската публика това едва ли не е знак, че светът губи вярата си в САЩ и, разбира се, в президента Барак Обама. Сигурно сте убедени, че трябва да се направи нещо по въпроса. Всъщност курсът на американската валута се превърна в тояга, с която консервативните конгресмени налагат Федералния резерв и го притискат да намали усилията си за стимулиране на американската икономика.
Можем само да се надяваме, че централната банка ще устои на този неразумен натиск.

Невъздържани думи

По-тревожното обаче е, че в системата на самия Федерален резерв се долавят неприятни сигнали за прокрадваща се погрешна нагласа по отношение на паричната политика.
През последните седмици се чуха изявления от представители на Федералния резерв (главно, но не единствено, от някои президенти на регионални федерални банки), призоваващи за по-скорошно връщане към строгата парична политика, като в това число влизат и по-високите лихвени проценти. Хората, които работят в системата на Фед, обикновено са крайно предпазливи в изявленията си относно посоката на бъдещата парична политика, за да не обезсмислят усилията на Комисията по отворените пазари да оформи очакванията. Необичайно е, че всички тези разумни банкери започнаха изведнъж да нарушават неписаните правила и на практика да поучават комисията, която реално определя ставките.

Лоши идеи

Още по-изненадваща е идеята, че в близко бъдеще ще се наложи покачване на лихвите. В крайна сметка безработицата вече стигна ужасяващите 9,8% и продължава да расте, а инфлацията е доста под дългосрочната цел на Фед. При това положение централната банка няма за къде да бърза със затягането. Всъщност, ако се водим по стандартните насоки на политиката, лихвените проценти не бива да бъдат променяни през следващите поне две години или най-малкото, докато безработицата не падне до около 7%.
Някои представители на Федералния резерв обаче искат да дръпнат спусъка доста по-скоро. „За да избегнем Голямата инфлация, ще трябва да действаме много преди равнището на безработицата и другите индикатори за използване на ресурсите да са се върнали към приемливите си стойности“, казва Чарлз Плосър от Федералната банка във Филаделфия. Джефри Лакър от Федералната банка в Ричмънд пък е на мнение, че може да се наложи повишаване на лихвените проценти, преди още безработицата да е тръгнала надолу.
Не знам на какви анализи почиват тези невъздържани нагласи, но вероятно нещата изобщо не опират до анализите, а до мисловния модел – усещането, че от централните банки се очаква да действат строго, а не да предоставят достъпно кредитиране.
Жизненоважно е да не оставяме този манталитет да определя политиката. По всичко личи, че засега сме успели да избегнем втора Голяма депресия. Ако обаче се оставим на предразсъдъците, тормозили дедите ни, само ще си докараме следващия най-лош вариант – ера на бавен икономически растеж и много висока безработица.