Уилям Рийс-Мог
The Times

Обратът при гласуването на Лисабонския договор в Ирландия е важно, макар и тъжно събитие. Тъжно е, защото в редиците ни се вля поредната предала се на Брюксел нация. Ако Европейският съюз не успее да получи искания от него резултат, той настоява за повторен тур и налага по-голям натиск. Ирландците бяха принудени да приемат офертата от страх да не станат втора Исландия, т.е. зона на финансово бедствие.
Великобритания не получи шанс за провеждане дори на един референдум в резултат на сложна европейска конспирация. Тя промени политическия дебат за Европа в доста по-голяма степен, отколкото повечето политици съзнават, и превърна политиката „по-добре вън“ в значителна зона от политическия дебат.
В тази паневропейска конспирация участват британският премиер Гордън Браун, бившият премиер Тони Блеър, лорд Манделсън, германският канцлер Ангела Меркел и президентът на Франция Никола Саркози. Тези хора си поделят отговорността за проектирането, препроектирането и преименуването на договора. Те положиха съвместни усилия, за да не получи Великобритания обещания референдум, защото знаеха, че британците ще гласуват „против“.
Има фундаментална разлика между конституционната история на Обединеното кралство и тази на великите континентални сили. Традицията във Франция датира от Бонапарт, а тази в Германия започва с Бисмарк. Англосаксонската традиция се крепи на либералдемокрацията и е изградена на Острова след 1688 г. и в САЩ след 1776 г. Германският философ е Хегел, а английският – Лок.
Британците разбират американската конституция, но нямат яснота по европейските конституции. Но и европейците не разбират англосаксонските либералдемократически идеи. Европейският съюз не претендира да има либерална конституция; може би Лисабонският договор може да бъде охарактеризиран най-добре като авторитарна федерална бюрокрация, стремяща се към почти неограничена власт.
Преди десет години, когато администрацията на Блеър вече беше на власт, може би е било възможно да се постигне реално споразумение за проект на европейска конституция, която да се стреми към съгласуване на двете традиции. Вероятно тази възможност все още съществуваше за конституционната конвенция, в която бившият президент на Франция Жискар д'Естен пое председателството. Резултатът обаче беше федерална конституция по френско-германски модел. Винаги е било ясно, че една такава конституция ще бъде отхвърлена от британските гласоподаватели.
Според Лисабонския договор трябва да се стягаме за нов европейски президент. Мнозина очакват това да е Тони Блеър – човекът, обещал на Великобритания референдум и одобрил договора в една от последните важни инициативи на мандата си. Ако трябва да обвиняваме някого за съмнителното обещание за референдум, дадено в лейбъристкия изборен манифест от 2005 г., това ще е Тони Блеър. В крайна сметка той беше премиер и остана на власт няколко години след това.
Подозирам, че канцлерът Меркел чете британски вестници толкова, колкото и Гордън Браун „Франкфуртер алгемайне цайтунг“. Ако все пак го прави, би трябвало да знае колко много негодуват британците срещу Блеър. Никое друго решение няма да навреди повече на имиджа на Европейския съюз на Острова от назначаването на Блеър за неизборен президент на Европа.
Без съмнение Блеър продължава да има привърженици, макар да не съм срещал такива през последната година. Сега британските гласоподаватели смятат, че той е излъгал за европейския референдум, а друга доста голяма група – че е излъгал и за съществуването на оръжия за масово унищожение в Ирак. По моето скромно мнение, ако трябва да използвам традиционните съдебни изрази, Блеър не може да бъде класифициран като свидетел, на чиято дума може със сигурност да се разчита.
Ако канцлерът Меркел има по-цялостен поглед върху британското обществено мнение, ще осъзнае, че европейското президентство на Блеър ще бъде квалифицирано като награда за това, че е помогнал за британското ратифициране на Лисабонския договор без референдум. Освен това той стана подозрително богат и изнася речи пред клубове на милионери, които обичат да слушат известни личности. Каквото и да се случва с всички останали, Блеър като че винаги е в спасителната лодка, когато корабът потъва.
Ако британците гледаха на Лисабонския договор като на истинско споразумение между независими нации, което е било ратифицирано или чрез референдум, или чрез общи избори, може и да го приемат. Но той не е и те не го приемат. И вече се питат дали ползите от принадлежността им към сложен бюрократичен регионален блок на остаряващи велики сили и отслабващи икономики си струва жертването на британския суверенитет. Дали е в интерес на Великобритания да остане в Европейския съюз, е вече тема на справедлив дебат.
Има, разбира се, аргументи и в двете посоки. Европа ще иска траен достъп до британския пазар, точно както Великобритания иска траен достъп до европейския пазар. Но има други пазари, най-вече в Азия, които растат много по-бързо. Никой не допуска, че Австралия трябва да жертва суверенитета си, за да търгува с Китай.
Има два въпроса за разрешаване. Първият е: „Европа иска ли Великобритания?” Много хора в Европа вярват в британското влияние, но за някои Обединеното кралство е англосаксонски неканен гост в Европейската общност, който никога няма да се промени.
Вторият въпрос е: „Великобритания иска ли Европа?” Има ли достатъчно търговски и стратегически ползи, които да компенсират загубата на суверенитет и правото ни да създаваме собствени закони?
И нещо още по-важно – нека попитаме дали пък не сме партньори в един разпадащ се брак. Имаме усещането, че даваме повече, отколкото получаваме; Германия и Франция мислят обратното. Може би връзката ни с Европа ще се подобри, ако спрем да се преструваме на европейци.