Кристин Димитрова Може ли някой да ми обясни как изборите в България осигуряват нашето представителство във властта? Разбира се, истинското ми желание е да попитам за моето представителство. Но понеже въпросът е обществен, не искам от самото начало да прозвучи като личен. Тук някой веднага ще ме апострофира, че това е много тъп въпрос. Че като давам своя глас за един или друг кандидат, аз избирам кой да ме управлява през следващите четири години. Делегирам примерно на Иван Иванов Иванов някакви права да се разпорежда от мое име. И той започва да се разпорежда. Истината е, че аз не познавам Иван Иванов. Месеци преди изборите виждам всички дънери и стени в града накичени с най-различни физиономии в официални костюми. Всички те се усмихват дискретно – нито много широко, да не си помисли някой, че са безотговорни, нито много тясно, да не си помисли някой, че са песимисти. По-скъпите фотографии са по-убедителни, по-широк спектър от цветове предлагат. По-евтините погледът сам ги подминава. Дали това отговаря на реалната стойност на предложенията – не знам. Нито имам представа кой е платил скъпите плакати, нито кой е дал акъл на евтините да се самопредложат. Хората, които аз познавам, не правят такива неща. Пък и каква е „реалната стойност на предложенията“ им – също не знам. По плакатите има надписи от рода на „Време е за промяна“. Е да, сигурно. Ама каква промяна ще направиш точно ти? Или „Заложете на сигурното“, като че ли кандидатът продава съдове от неръждаема стомана. Рекламните клипове по телевизията се сливаха в едно общо говорене на ключове фрази с тържествена музика на заден план като щастлив финал на исторически екшън. Знам, разбира се, че трябва да видя на екрана заявките на бъдещите управляващи. Човек може да си направи заключение за някого дори само от един-единствен поглед. (Защо иначе ще казваме, че бихме се доверили на Брус Уилис, но Шон Пен ни тревожи с прекалената си емоционалност? Това твърдение е достатъчно мистично само по себе си.) Ние, гласоподавателите, обаче най-често си оставаме само с този един-единствен поглед. Повечето кандидати нито сме ги виждали по-рано – било поради някакви техни професионални успехи, квартално съседство, участие в гражданска битка за нещо добро или каквато и да е друга заслуга, нито пък по-нататък ще ги видим. А за тези, които час по час раздвижват екраните на телевизиите, ние реално не знаем какво правят, когато не са ни пред очите. Всъщност много пъти научаваме това след един съдебно-карантинен срок от десетина години. А какво става, след като ги изберем? След като изберем Иван Иванов Иванов например. Ако не сме съгласни с някой завой в политиката му, можем ли да го отзовем? Не. Ако извърши престъпление, можем ли да му поискаме сметка? Едва ли. Ако реши да ни вдигне таксите, ще ни пита ли? Съмнявам се. Ако ни трябва за някакъв проблем, можем ли да се срещнем с него? Ха-ха-ха. В този план продажбата на гласове за много хора си остава първата, единствена и последна възможност за контакт с управляващите. Дето се казва, и те да послужат за нещо.