NY Times
В природата всяко действие си има последствия – феномен, наречен ефектът на пеперудата. На всичкото отгоре тези последици не са задължително правопропорционални. Например, ако удвоим въглеродния диоксид, който изхвърляме в атмосферата, последвалите проблеми за обществото може да са над два пъти по-сериозни. Осъзнавайки това, светът с право се тревожи за парниковите емисии.
Ефектът на пеперудата достига и до финансовия свят. САЩ например изхвърлят потенциално пагубни продукти в икономиката ни – доларовите емисии.

На ръба на срива
Не се съмнявам, че правим това по причина, която лично аз разумно аплодирам. Миналата есен финансовата ни система се крепеше на ръба на срива, депресията застрашително се приближаваше. Кризата изискваше нашето правителство да покаже мъдрост, кураж и решителност. За щастие Федералният резерв и ключови икономически фигури както от администрацията на Буш, така и от тази на Обама, отговориха на това предизвикателство повече от компетентно.
Те, разбира се, направиха и грешки. Как можеше да е иначе, когато предполагаемо неразрушимите стълбове на икономическата ни структура се люлееха около тях? Сривът обаче бе избегнат с гейзер от федерални пари, играещи съществена роля в спасяването.
Икономиката на САЩ е вън от опасност и като че ли бавно върви към възстановяване. Но продължават да бъдат вливани огромни дози от валутното лекарство и не след дълго ще трябва да се справяме със страничните му ефекти. Засега повечето от тях са невидими и може дори да останат латентни дълго време. Въпреки това заплахата може да е толкова зловеща, колкото и тази от самата финансова криза.
За да разберем риска, трябва да погледнем къде се намираме в исторически план. Ако оставим настрана повлияните от войната години от 1942 до 1946, най-големият годишен дефицит на САЩ е бил през 1920 г. в размер на 6% от брутния вътрешен продукт. Тази фискална година обаче дефицитът ще се покачи до около 13% от БВП – над два пъти повече от извънвоенния рекорд. В щатски долари това се равнява на зашеметяващите $1,8 трлн. Ние се опитваме да се ориентираме във фискално неизследвана територия.
Заради този гигантски дефицит „нетният дълг“ (т.е. сумата, която е публично притежание) на страната бързо расте. През тази фискална година той ще нараства с над един процентен пункт на месец, покачвайки се от 41% до близо 56% от БВП. Едно увеличение на федералния дълг може да бъде финансирано по три начина: заем отвън, заем от собствените ни граждани или чрез заобиколен процес – печатане на пари. Нека да разгледаме всяка перспектива поотделно и в комбинация.
Текущият бюджетен дефицит (щатски долари, които сме натъпкали в останалата част на света и които трябва след това да бъдат инвестирани) ще се движи около $400 млрд. тази година. Да предположим при един относително благоприятен сценарий, че всички те бъдат хвърлени от получателите си (Китай е начело в списъка) за покупки на американски дълг. Без значение, че цялата тази работа с разпределението в правителствени облигации не е никак сигурна: някои държави може да решат, че покупката на американски ценни книжа, имоти или цели компании е по-малко логична от поглъщането на деноминирани в щатски долар облигации. Наскоро се увеличи и недоволството от този ефект.
Ред е на втория елемент от сценария – заем от американските граждани. Да предположим, че американците спестят $500 млрд., което е доста над онова, което са спестили напоследък, но може би е съвместимо с променящото се настроение на нацията. Накрая, да предположим, че те изберат да вложат всичките си спестявания в правителствения дълг на САЩ (отчасти чрез посредници като банките).
Дори с тези героични предположения, Министерството на финансите ще е длъжно да намери още $900 млрд., за да финансира остатъка от $1,8-те трилиона дълг, който емитира. Печатарските машини на Вашингтон ще трябва да работят извънредно.
Забавянето им ще изисква изключителна политическа воля. Предвид правителствените разходи, които сега са в размер на 185% от постъпленията, ще са необходими наистина съществени промени както в данъците, така и в разходите. Една дошла на себе си икономика далеч не може да покрие такава пукнатина.
Законодателите правилно ще приемат, че или покачването на данъците, или намаляването на разходите ще застраши възможността им да бъдат избрани отново. За да избегнат тази си съдба, те могат да изберат високи проценти на инфлация – никога не изисква официално гласуване и не може да бъде приписано на конкретно действие, предприето от длъжностно лице. Всъщност Джон Мейнард Кейнс отдавна е начертал карта за политическо оцеляване насред икономическо бедствие от този род: „Чрез продължаването на хода на инфлацията правителствата може да конфискуват, тайно и незабелязано, важна част от благосъстоянието на гражданите ... Процесът включва всички скрити сили на икономическите закони в посока към разорението и го прави по начин, който много малко хора могат да разпознаят.“

В ръцете на Конгреса
Искам да подчертая, че няма нищо лошо или деструктивно в едно увеличение на дълга, което да е пропорционално на увеличението на приходите или активите. С увеличаване на ресурсите на отделните хора, корпорациите и държавите всеки може да понесе бремето на по-тежък дълг. САЩ остават най-преуспялата държава в целия свят, а капацитетът й за поемане на дълг ще расте в бъдеще, както бе и в миналото.
Но мъдрец е бил онзи, който е казал: „Всичко, което искам да знам, е къде ще умра, за да не ходя там.“ Не искаме страната ни да се развие като банановата република, описана от Кейнс.
Най-спешният проблем е да изправим отново на крака и в цветущо здраве страната си - „каквото и да е необходимо за тази цел“ продължава да звучи логично. Но щом постигнем възстановяване, Конгресът ще трябва да прекрати подкрепата си за растежа на съотношението дълг към БВП и да продължи с ръста на облигациите, наравно с ръста на ресурсите.
Безконтролните въглеродни емисии вероятно ще разтопят ледниците. Безконтролните парични емисии със сигурност ще сринат покупателната способност на валутата. Съдбата на щатския долар е в ръцете на Конгреса.