Гретхен Моргенсон, New York Times

Законопроектът за заплащането на изпълнителните директори, който Камарата на представителите одобри преди ваканцията, бе рекламиран като първата от серия правителствени щитове срещу рисковите егоистични маневри около чековете на висшите мениджъри в корпоративна Америка. Той уж трябваше да коригира схемите, налели незнайно колко милиони в джобовете на агресивните мениджъри и вписали чудовищни загуби по сметката на данъкоплатците.
Един поглед към документа обаче повдига някои въпроси, като например дали ако бъде въведен, след като получи подкрепа от Сената, разбира се, ще може да произведе желания ефект.
Помним и предните неуспешни опити на Вашингтон да обуздае заплатите на корпоративните босове. Ограниченията, наложени от Клинтън, отмениха данъчните облекчения за мениджърски заплати над $1 млн. И само поощриха схемите с опции върху акциите на компаниите.
Този път законодателите твърдят, че се стремят към две неща: да стимулират участието на акционерите в оформянето на пакетите и в разпределянето на възнагражденията; да подкрепят регулаторите, които да ограничат рисковите стимули. Първата идея е похвална, втората – не чак толкова.

Изненадващо беззъби елементи

Засилената роля на акционерите в оформянето на стратегията за разпределяне на възнагражденията е съвсем навременна идея. Институционалните инвеститори всеки ден съобщават за нови разговори между компаниите и собствениците им.
Някои елементи от проекта обаче, които би трябвало да стимулират този напредък, са изненадващо беззъби. Да вземем за пример изискването, че гласуването на някои институционални инвеститори по предложенията за възнагражденията трябва да бъде разкривано всяка година. Очевидно вотът на големите инвеститори е доста важен, особено след като толкова много малки инвеститори са упълномощили взаимни фондове. Но защо се ограничава информацията?
„Не трябва ли акцентът да е върху реалните гласове за всяко едно поотделно и за всички предложения?“, пита Брайън Фоули от White Plains. Това би включвало разкриване на информация за това, как са гласували институциите за новите или за актуалните планове за годишни бонуси, за новите акционерни придобивки и дългосрочните стимулиращи програми, както и за допълнителните акционерни оторизации за схемите на разпределение на капитала. А Фоули се чуди и защо не се изисква редовно разкриване на подробностите около гласуванията за избор на членове на корпоративните комисии, отговарящи за възнагражденията.
Още една пропусната възможност в проекта засяга подробностите около вписването на заплащането в пълномощните в случай на сливане. Тези документи се предоставят на акционерите, когато биват помолени да гласуват за сливането и крайната структура на предприятието. Законът изисква разкриване на целите суми, които мениджърите ще получат. Но тази информация вече я има в пълномощните.
От по-голяма полза щеше да е изискването всички пълномощни при сливания да включват детайли за парите в брой, заплащането в акции и други инструменти, разпределени в годината, в която е обявена сделката. Тези данни често не се вписват в пълномощните, защото те покриват само заплащането, получено от босовете в предишната фискална година.
Съвсем безцелно законопроектът предвижда информацията за вота на акционерите, който обаче може да бъде отхвърлен, да бъде предоставяна на мениджърите в случай на сливане или друга ситуация, при която има промяна в контрола. Макар Фоули да признава, че тази клауза може да осветли някои уговорки в последния момент, той не е убеден в нуждата от нея, тъй като вотът не е решаващ, а компанията може да бъде заличена ефективно заради придобиване или друга промяна в контрола.
В проекта има параграф и за консултантите по заплащането, т.е. хората, наемани от корпорациите за структуриране на лъскавите пакети. Те ще трябва да отговарят на нов критерий за „независимост“. Стандартите обаче щели да бъдат уточнени по-късно от Комисията за ценни книжа и фондови борси (SEC).
Освен това се посочва, че и „другите съветници“ следва да покрият същия стандарт. А точно кои са тези „други съветници“ и какви ще бъдат стандартите? Да не са юрисконсултите, счетоводителите и агенциите по подбор на ръководни кадри например? Една по-ранна версия на законопроекта изискваше юрисконсултите да бъда независими. В сегашната това условие е отпаднало.
Ако консултантът по заплащането ще отговаря на критерий за независимост, дефиниран от регулаторите, се отваря цяло ново поле за експерименти с цел заобикалянето му. А и представата за независимост е доста разнородна.
По-добре би било, ако всеки потенциален конфликт бъде съобщен на акционерите, за да решат те дали има проблем. Ако консултантът работи за организация, която предоставя други услуги на компанията, годишните пълномощни трябва да включват подробности за обхвата на тези услуги и платените такси.
Вероятно най-смущаващият аспект от плана обаче е фактът, че той разчита на регулаторите да разпознаят и ограничат практиките, окуражаващи рискови действия от страна на директорите на компаниите за финансови услуги. Според този закон федералните регулатори ще съставят нови правила, за да предотвратят „неподходящи или неразумно рискови практики за определяне на възнагражденията“, които могат да застрашат сигурността и здравето на основните финансови институции.

Безумно високи нива

Трудно е да повярваме, че регулаторите са достатъчно вещи и за пакетите, и за рисковите стимулиращи схеми, за да разпознаят кое от тях и кога точно не функционира подобаващо. Спомнете си - това са същите онези регулатори, които позволиха на брокерските къщи да вдигнат процента заемни средства до безумно високи нива. Същите, които помогнаха за свалянето на защитните доспехи на инвеститорите, датиращи още от Голямата депресия. Да, онези, които позволиха на големите банки да надуят балансите си с отровни активи и с години не успяха да разпознаят измамната схема на Бърни Мадоф.
Това е само част от историята. Та как мислите ще се справят сега? Доста по-добре щеше да е, ако комитети по заплащането и самите мениджъри трябваше да отговарят за политиките и за предпазването от безотговорни управленски практики.
„Авторите на този законопроект са се заели със симптомите, а не с основните причини, като например защо и как позволиха липсата на регулация“, казва Фоули.
Това, разбира се, не е изненадващо. Регулаторите рядко признават грешките си. Доста по-лесно е да стовариш вината някъде другаде.