В. "Ню Йорк таймс"

Проблемите в Синцзян – Уйгурския автономен район, могат да причинят на Китай повече главоболия в международен план от Тибет. Тибет привлече много голямо внимание на Запад отчасти заради призивите на живеещия в изгнание Далай лама, но проблемът с Тибет няма такъв външнополитически аспект и не е така обвързан с други страни, както въпросът за тюркския етнос от мюсюлмани в Синцзян.

Коментарът на Ердоган

За много азиатски страни може да се окаже трудно да пренебрегнат обществените настроения в подкрепа на стремежите на уйгурите.
Пекин няма да забрави бързо коментара на турския премиер Реджеп Тайип Ердоган, че китайската политика в Синцзян е "като геноцид" и че Китай "трябва да се откаже от политиката си на асимилация". Макар да прекали с подбора на думите, Ердоган всъщност говореше от името на всички тюркски народи - от Средиземноморието до Централен Китай.
Непосредственият тюркски съсед на Китай, Казахстан, е по-дискретен, опитвайки се да балансира между отношенията си с Русия и Китай. На китайския президент Ху Цзинтао няма защо да му се припомня към кого клонят симпатиите на казахите, имайки предвид двувековните опити на Русия да ги интегрира в своята империя чрез руски заселници.
Разширяването на управлението на китайския етнос хан през същия този период към Манджурия, Монголия и Тайван е било постигнато предимно чрез миграция. В този смисъл за Пекин е съвсем естествено да предположи, че може да постигне същото и в Синцзян, макар там нещата да започват по-късно, чак след войната.

Културен шовинизъм

Но този процес вече бе спрял още преди сегашните размирици, тъй като много представители на етноса хан намериха по-добри възможности на други места в Китай. Демографията на Китай вече не подкрепя експанзията на етноса хан чрез миграция. Може би за Китай не е прекалено късно да се заеме с оплакванията на уйгурите, но това е малко вероятно, имайки предвид тенденциите към централизация на Китайската комунистическа партия и културния шовинизъм. Начинът, по който китайските медии представят размириците, показва, че Пекин не си е взел поука. Не се обсъждат съществени въпроси, етническите китайци са представяни като главната жертва, а уйгурите - като неблагодарни за материалния прогрес, който Китай е донесъл в този район, наричан в миналото Източен Туркестан.

Проблемът с исляма

След това идва ред и на проблема с исляма. Централноазиатският ислям е в по-голямата си част спокоен, не е фанатичен, но мюсюлманската идентичност в Синцзян – уйгурския район бе подсилена както от ограниченията върху религиозната дейност, така и от възраждането на мюсюлманското съзнание в световен мащаб.
Китай се опита да лепне на сепаратистите в Синцзян етикета на „Ал Кайда“ и без съмнение ще го стори отново, подпомогнат от заканите на терористичната организация, че ще отмъсти за убийствата в столицата Урумчи.
Но обикновените мюсюлмани също са обидени. В Индонезия имаше демонстрации в подкрепа на уйгурите. Индонезия, разбира се, има свой етнически сепаратистки проблем в Папуа и е малко вероятно да се очакват от Джакарта изказвания в стил „Ердоган“. Същото се отнася и за Малайзия, където официалната дискриминация срещу жителите с друг произход би направила всеки протест лицемерен и би предизвикала откритата подкрепа на Пекин за китайците в тази страна.
И все пак в голяма част от Югоизточна Азия проблемът в Синцзян се възприема не толкова като религиозен, колкото като етнически. Следователно това е въпрос, свързан с опасенията, които пораждат китайските претенции в Южнокитайско море и някои разположени там островни групи, свързан и със спорадичното споменаване в китайските медии, че повечето съседи са били някога негови "васали".
Затова няма основание да се предполага, че политиките към Китай ще се променят заради уйгурите, които остават един маловажен въпрос в по-широката схема на международните отношения. Но те са и най-вероятно ще продължат да бъдат това, което някога беше Източен Тимор за Индонезия - "камъчето в обувката", което ще убива на китайската дипломация.