„Ню Йорк таймс“

Германия, най-голямата европейска икономика, е на път да допусне ключовата грешка, върху която се хвърля вината за „изгубеното десетилетие“ на Япония. Според специалистите Страната на изгряващото слънце преживя периода на икономическа стагнация през 90-те години заради неуспялото решително разчистване на банките си.
Пречките в случая с Германия са по-скоро политически, отколкото финансови. Берлин като че е твърдо решен преди изборите на 27 септември да не съобщава лошите новини за очакваните банкови загуби и вероятните разходи за данъкоплатците.
Вместо това правителството позволява на банките да прикрият или отсрочат целия обем на загубите по токсични облигации и лоши заеми и отказва да ги подложи на публични стрес тестове или да изиска увеличение на капитала. Но с тези си действия германското правителство рискува да обезсмърти „банките зомбита“, които са твърде нездрави, за да отпускат кредити към домакинствата или бизнеса.

Политически причини зад бездействието

„Зад бездействието стоят много сериозни политически причини - поясни Никола Верон от Bruegel, компания за икономически анализи, базирана в Брюксел. - Нищо няма да се случи преди изборите. Япония изчака десетилетие, все пак Германия може да изчака три месеца.“
Не е изненадващо, че когато Европейската централна банка наводни институциите в еврозоната с €442 млрд. ликвидност миналия месец, повечето предпочетоха да депозират парите обратно в ЕЦБ в овърнайт депозити или да ги вложат в сигурни правителствени облигации, вместо да ги дадат назаем на реалната икономика. Въпреки многото приказки на президента на ЕЦБ Жан-Клод Трише и заплахите на германския финансов министър Пеер Щайнбрюк, банките са в ефективна кредитна стачка, защото проблемът им не е ликвидността, а платежоспособността.
Щайнбрюк желаеше да избегне кредитния крънч преди изборите, но не успя да убеди колегите си от Европейския съюз да отменят наредбата за банковата капиталова адекватност, която очаква ефективни промени тази година. Германският финансов министър получи и неочакван отказ от германската централна банка Bundesbank на идеята си тя да кредитира директно компаниите, за да избегне мраза, сковал капиталовия пазар.
Банките обаче очакват нови лоши заеми, както и по-тежки загуби от поевтинелите активи със задълбочаването на рецесията, която ще прояде капиталовите им основи. Те инстинктивно бият отбой и намаляват заемните средства, тъй като именно прекаленият ливъридж ги доведе до това положение.
Най-новият доклад на ЕЦБ за финансовата стабилност обяснява и защо. От банката изчисляват, че еврозоната ще се сблъска с допълнителни $283 млрд. отчисления до края на 2010 г., освен онези $366 млрд., отчислени от започването на кризата в средата на 2007 г. досега. Вместо да изискат от банките да осчетоводят тези активи като лоши и да ги премахнат от балансите си, повечето правителства в еврозоната се мъчат да печелят време с надежда нещо да се случи.

Лостовете на патронажа

Топлите връзки между германските банки и политическата върхушка са другата причина за нежеланието на властите да проведат болезненото преструктуриране. Провинциалните федерални банки (Landesbank) и спестовните банки са ключови лостове на политическия патронаж. Като министър-председател на Северен Рейн-Вестфалия Щайнбрюк преговаряше с Европейската комисия от името на WestLB и други федерални банки. Животът на частната Commerzbank също се поддържа от правителството.
Планът на Германия за „лоша банка“ за търговските и държавните банки разтяга проблема в следващите две десетилетия, вместо да го разреши. Банките могат доброволно да вложат токсичните активи в специално създадени инструменти, гарантирани от държавата, до матуритета им, като за това плащат годишна такса. Ако активите са с по-малка стойност от дадената им от независим оценител, пасивите остават за банката, а не за данъкоплатците.
Италия, Франция, Холандия, Белгия и в по-малка степен Испания отричат размера на банковите си проблеми, нищо че холандци, белгийци и французи трябваше да похарчат милиарди евро от парите на данъкоплатците, за да спасят Fortis, ABN Amro, ING и Dexia.
Испания бе по-смела и създаде фонд за спасяване на банките в размер на €99 млрд., който се очаква да доведе до вълна от преструктурирания, алианси и спасявания след спукването на жилищния балон.
Какво трябва да направи еврозоната, за да избегне продължителния период на стагнация с банки-зомбита?
Правителствата трябва да започнат да казват на гласоподавателите и пазарите истината за риска, на който са изложени банките. Вместо да подкопае доверието във всички банки, както твърди Щайнбрюк, истината би върнала вярата в здравето на притежаващите го институции и ще пропъди ширещите се съмнения.
Освен това властите трябва да заставят банките да увеличат капитала си в ценни книжа с помощта или на частни инвеститори, или, ако се наложи, на държавата. Това може да доведе до временна национализация на някои нездрави банки, както стана с британската Royal Bank of Scotland. В крайна сметка банките, които не са жизнеспособни, трябва да се разрушат или да затворят врати.
Комисията по въпросите на конкуренцията към ЕК и Комитетът на европейските банкови регулатори могат да осигурят паневропейско политическо покритие за правителствата, които се опасяват, че ще си навлекат гнева на данъкоплатците заради спасяването на банките с обществени пари. Пътят трябва да е ясен, когато Германия гласува. Ще е опасно, ако се забавят. Както показва японският пример, отлагането само увеличава и удължава мъките.