Едмънд Конуей
The Daily Telegraph


На пръв поглед скандалът за депутатските харчове е криза, в която има много губещи и нито един печеливш. Той подкопава доверието в политиците, в конституционалната основа на страната и в онези фундаменти, които исторически правят Великобритания прекрасен дом за инвестициите на хората. Една обществена група обаче потрива ръце със задоволство в последния месец – банкерите и финансистите в лондонското Сити и извън него. Все по-вероятно е последните сътресения да ги наградят с димната завеса, която да им позволи да се измъкнат с финансови печалби в доста по-голям мащаб от възбудилите скандала.
Колапсът на икономиката неизменно генерира публични хули срещу онези, които се сочат за отговорни. През 30-те години банкерите от Уолстрийт бяха нарочени за виновници. През 70-те и 80-те години обвиняемите бяха онези на стачните постове. Допреди един месец изглеждаше доста вероятно, че тази рецесия ще попадне в същия модел – след като безработицата се изкачи до рекордни висини, контраобвиненията на обществото ще бъдат насочени към банкерите и инвеститорите в центъра на финансовата криза. Та нали някои от тях се бяха възнаградили с бонуси, които нямаха ни най-малка връзка с реалните резултати на ръководените от тях компании.

Сбогом на лъвския пай

Те вече получиха част от наказанието си. Много загубиха работата си. Всеки, който е инвестирал пари в банкови акции в последното десетилетие, ще каже сбогом на лъвския пай от приходите си.
Но дали наказанието отговаря по размер на престъплението? Смисълът на пазарната икономика е онези, които грешат, да си научат урока, което да предотврати бъдещи престъпвания на правилата. В този случай обаче урокът бе преподаден под формата на цялостен колапс на банковата система. Разбира се, той щеше да доведе до подобни съответни разрушения и в по-широката икономика и до щети, пред които 30-те години да изглеждат като разходка в парка. Така че правителствата направиха всичко по силите си, за да избягнат подобен развой.
По време на цялата криза аз подкрепях тези мерки, както и невижданата досега игра на количествено облекчаване и приближаващи се до нулата лихви. Но при изричното условие, че когато първоначалният шок премине, политиците ще предприемат необходимите мерки както за наказване на отговорните, така и за преструктуриране на финансовата и икономическата система, за да избягнат повторение на нещастията.
Както каза Рам Еманюел, началникът на кабинета на Барак Обама: не искаме да пропилеем удобна криза. Опасявам се обаче, че пропиляхме тази. Британската икономика вече дава първи сигнали за възстановяване. Научихме и че секторът на услугите, който доминира икономиката, е започнал да се разширява отново. С други думи, рецесията може би приключи миналия месец. Кредитите са все така труднодостъпни, но безпрецедентните дози монетарни и фискални лекарства, раздадени от правителствата, са достатъчни да покрият разходите по една световна война. Потенциалната стена на инфлацията, която може да се появи след количественото освобождаване (ако успее да победи дефлацията), може да придобие грамадни размери. Както се очертават засега нещата, тези разходи ще трябва да бъдат покрити от данъкоплатците, които всъщност имат най-малка вина за ситуацията. По всички критерии за справедливост това просто не е правилно.

Обратно в казиното

И въпреки това из Ситито се носи осезаемо усещане, че сега, след като най-лошото е зад гърба им, финансистите могат да се върнат в казиното. Банките започват да набират капитал. Онези, които оцеляха в кризата, се радват на катапултирането на акциите си. И няма нищо чудно - такава част от конкуренцията им залиня, колабира или бе национализирана, че банковият свят изведнъж се превърна в много доходно място. В САЩ някои банки дори планират да върнат парите от спасителния фонд.
Всички тези събития обаче не са знак, че сме се измъкнали с успех от бурята. Животът ни се промени необратимо през последната година и нещо. В този период правителствата дадоха ясно да се разбере, че ще направят онова, което е необходимо, за да предотвратят бъдещ фалит на голяма банка. Дори след като пряката монетарна патерица бе изритана встрани, непреките гаранции остават в сила. С други думи, системата все още разчита на сценария, в който данъкоплатците ще операт пешкира, ако някоя банка пак фалира. Приходите, от друга страна, се стичат направо в ръцете на банкерите.
Дори ако правителството е пропуснало да проумее огромното значение на тази игра, някои от хората в Bank of England не са. Заместник-управителят на централната банка Пол Такър наскоро лансира идеята банките да бъдат обложени с ефективни данъци, които да покрият разходите за спасяването им. Мартин Улф написа във „Файненшъл таймс“, че в някакъв момент върху сектора ще бъдат наложени или ограничения, или добавена стойност, защото и той, също като индустриите, емитиращи въглерод, замърсява останалата част от икономиката.
За осъществяването на тази стратегия обаче ще ни трябва известна смелост и широка обществена подкрепа. Големите банки и инвеститорите им поддържат специални връзки с политиците. Когато промишлените компании се сринат, съдбата им се решава от регулаторите и адвокатите. Когато обаче финансовата система се разклати, правителството се обръща за съвет към инвестиционните банки.
Финансовият сектор се отличава с висока степен на сложност и е много важен за световната икономика. Но не е свещена крава. Той няма монопол върху информацията и разума (кой може да твърди обратното при мащаба на последните фалити?). Ако си мислим, че можем да се разминем без основна реформа на системата, просто грешим. Ще се нуждаем от доста далекообхватна комбинация от по-съобразителна регулация и по-предвидливи закони за банковата индустрия. Надявам се, че след скандала с разходите и в последните месеци живот на това правителство няма да забравим урока.